„имаше някои пророци и учители“. В ранната християнска църква пророчеството и учителството са били специални дарби на Светия Дух, които са били давани на някои от Божиите избраници (1 Кор. 12:28; Ефес. 4:11). Отнесено към съвременното разбиране, можем да кажем, че те са били близки до днешните харизми „прозорливост“ и „старчество“.
Пророчество – прозорливо напътствие за бъдещето, което се съобщава на другите понякога чрез някакво съответно символично действие, а понякога просто чрез предсказание или образно изказване.
Учителство – най-висшата духовна мъдрост, която разкрива у човека способността да учи и напътства другите чрез съвети и наставления във всички случаи от живота.
Сред такива благодатни личности на Антиохийската църква са посочени: Варнава, който спечелил уважението на цялата раннохристиянска църква (Деян. 11:22) и послужил за основаването на Антиохийската църква; Симеон Нигер (т.е. черен), вероятно от латинците, ако се съди по прозвището му; Луций Киринеец – от Кирена (вж. Деян. 2:10) – може би този, когото споменава ап. Павел в Римл. 16:21, и един от киринейците, споменати от дееписателя по-горе (Деян. 11:19); „Манаил“ или Манаим, ученик на Ирод, тетрарха на Галилея, т.е. Антипа, тетрарх на Галилея (Мат. 2:22). Блаж. Теофилакт Охридски отбелязва по този повод: „ето какво означава характерът на всеки човек; и възпитанието не оказва влияние: вижте какъв зъл човек си остана Ирод, но неговият съвъзпитаник Манаил така се промени, че дори беше удостоен с дарбата да пророкува“.
И накрая, Савел е споменат последен, защото влиза в общение с Антиохийската църква по-късно от останалите и апостолската му дейност едва започва (свети Йоан Златоуст и блажени Теофилакт Охридски).