“С кръщение трябва да се кръстя”. Този огън ще се разгори едва когато Христос изпълни Своето служение, заради което е дошъл на земята. Тук, разбира се, се има предвид кръщение чрез страдание, така да се каже потапяне (βάπτισμα) в страданието (срв. Марк 10:38).
“колко Ми е мъка”. Да се тъгува (συνέχεσθαι) означава в душата да има постоянно безпокойство, тъга (срв. Лука 21:25; 2 Кор. 2:4). Тук Христос изразява чисто човешкото чувство на потиснатост на духа при мисълта за предстоящо страдание (срв. Йоан 12:27; Мат. 26:37).
Ако по този начин Христос казва, че е дошъл да “хвърли” (на руски “свали” е по-слаб израз) огън на земята и желае този огън вече да е разпален, а след това продължава, че трябва да бъде кръстен със страдание, мисълта за което кара душата Му да изнемогва, по този начин Той дава да се разбере не само че Неговото страдание ще предшества разпалването на този огън, но и че то е необходимо, че без Неговото страдание огънят няма да се разпали. Оттук можем да заключим, че под огъня, който ще се разгори едва след Неговото страдание и смърт, Господ е имал предвид проповедта за Кръста, която за тези, които погиват, е съблазън, а за спасените – Божия сила (1 Кор. 1:18), и която наистина като огън трябва да пречисти света от всички греховни неща. Пламъкът на тази проповед ще гори, докато грешниците не бъдат окончателно погълнати в последния огън на Божия съд и докато не се появи ново небе и нова земя, в които обитава правдата (2 Петр. 3:7, 12 – 13).
Точно както Христос чрез кръщението, което приел в самото начало на Своето месианско служение, поел върху Себе Си вината на цялото човечество, така в кръщението на страданието Той понесъл отговорността за тази вина и възстановил праведността на човечеството, тъй като приемайки чрез вярата Неговите заслуги, ние наистина ставаме праведни пред Бога… Такава е причинно-следствената връзка между страданията и смъртта на Христос, от една страна, и запалването на огъня, от друга.