В Евангелията на Матей, Марк и Лука е възприето еврейското времеизмерване. В ранните старозаветни писания няма следа от разделянето на деня и нощта на часове. Съществуват само основните деления на деня, характеризиращи се с примитивен характер – вечер, утро, пладне (срв. Пс. 54:18). Други обозначения на времето на деня са “горещина на деня” (Бит. 18:1), σταθερὸν ἧμαρ (Притчи 4:18 – “пълен ден”), “прохлада на деня” (Бит. 3:8).
Периодите на нощта понякога са били разграничавани (освен с разделението на стражи) с изразите ὀψέ (вечер), μεσονύκτιον (полунощ), ἀλεκτροφωνία (пеене на петел) и πρωΐ (зора). Във Вавилонския Талмуд (Авода Зара,лист. 3, 6 и сл.) се среща разделение на деня на четири части от по три часа, което служи за разпределение на времето за молитва (в третия, шестия и деветия час на деня; това е посочено и в Мат.20:3). Разделянето на часове е заимствано от Вавилония както от евреите, така и от гърците (Херодот, История, II, 109).
Арамейската дума за час “шаа” се среща в Стария Завет само в пророк Даниил (Дан. 3:6 и сл.). В Новия Завет броенето по часове вече е обичайно. Дванайсетте часа на деня са били отчитани от изгрева до залеза на слънцето и затова 6-ият час съответства на пладне, а в 11-ия час денят свършвал (стих 6). Часовете са били с различна продължителност – от 59 до 70 минути, в зависимост от сезона на годината.
По този начин третият час е равен на нашия девети сутрешен час.