Този стих съдържа «удивително красивата мисъл, че малките като такива се ползват с особена защита от Бога, която им се дава от Ангелите-посредници, гледащи Божието лице“. Затова опитите да се добави и измени тази мисъл, така че под „малките“ да се разбират само „вярващите в Моето име“ или „пребиваващите в Църквата“ (както е в 6 стих), представляват ограничения, които не съответстват на общата мисъл на Христос и на общия тон на Неговата реч. Неговата мисъл е, че нито физически, нито духовно „малките“ не, само че не трябва да бъдат съблазнявани, но дори не следва да се отнасяме високомерно и с презрение към тях. Ето едно много фино продължение на отговора на въпроса, кой е по-голям в Царството Небесно. Тъй като най-големи от всички са „малките“, то е погрешно да ги омаловажаваме и унижаваме.
Тълкуванието, че Христос е заимствал тези образи от съществуващата тогава юдейска ангелология и че думите Му имат повече или по-малко паралели в обичаите на тогавашния придворен живот при царете (ср. 3 Цар. 10:8; 4Цар. 25:19; Ест.1:14; Мат.5:8; Евр.12:14), всъщност нищо не обясняват. По-близки към евангелските изрази са Тов.12:15; Дан.9:13, 20–21. По-правилно е да се мисли, че тук става дума за ново учение за Ангелите, самостоятелна мисъл за тях, изразявана от Христос и Неговите апостоли на много места в Новия Завет и представляваща собствена, оригинална новозаветна ангелология, макар че може би има известна формална прилика със старозаветната и юдейската ангелология. Във всеки случай, мисълта че „малките“ имат Ангели, които ги се застъпват за тях пред Бога, не се среща никъде именно в такъв вид, както в Новия Завет. Под „малки“ е необходимо, най-вероятно, да разбираме децата, които служат като образ за поучаване и назидание за възрастните. Ние не бива да „съблазняваме“ тези „малки“, а „да подражаваме на Ангелите и на тяхната грижа за тези малките“.
„Гледат лицето на Небесния Отец“ – означава, че се намират в особена близост до Бога.