Интересно е обяснението на Тома Аквински за този стих: “Преди страданието апостолите бяха изпратени при юдеите. Обичаят на юдеите е да се грижат за своите учители; затова Христос, когато изпраща учениците Си при юдеите, им заповядва да не вземат нищо със себе си. Но при езичниците този обичай не бил такъв. Ето защо, когато учениците бяха изпратени при езичниците, им бе позволено да вземат със себе си средства за разходи. И така те ги вземали, когато проповядвали и на други, освен на юдеите“.
Във връзка с тази заповед екзегетите повдигат въпроса дали тя е само временна или постоянна, т.е. дали се отнася само за апостолите и то по време на тяхното първоначално проповядване, или е задължителна за всички проповедници на Евангелието. Някои отговарят, че заповедта е била постоянна (Хиларий, Йероним, Амвросий, Августин), така че апостолите е трябвало да спазват тази форма и вид бедност през целия си живот, когато са проповядвали на езичниците. Други обаче приемат, че заповедите на Спасителя са имали временен характер и са били задължителни само за времето на проповядване на апостолите на юдеите по време на живота на Христос. Разбира се, точното изпълнение на Христовите заповеди, например при проповядване в суров климат, е невъзможно. Въпреки това заповяданият от Него дух на нестяжателност остава в пълна сила за всички проповедници на Евангелието.
Защо учениците е трябвало да се откъснат от всички грижи преди пътуването си? Защото народът щял да се радва да чуе новото евангелско послание и, ако е необходимо, да снабди с необходимото хората, които са го донесли. Тази мисъл е изразена в следните думи (“работникът е достоен за прехраната си”), които са се превърнали почти в поговорка. Теофилакт отбелязва, че Спасителят казва тук τροφῆς (прехрана, храна), а не τρυφῆς (лукс, разкош), защото учителите не бива да се отдават на лукс. В Лука (Лука 10:7) вместо “прехрана” стои “награда”: “защото този, който се труди, заслужава награда (τοῦ μισθοῦ αὐτοῦ) за труда си”.