Преводът е точен, а двусмисленото “те” в последното изречение трябва, разбира се, да се отнася не за хората като цяло, а за лицемерите. В оригинала двусмислието е избегнато чрез обичайното изпускане на местоимението пред глагола и чрез поставянето на глаголите (ποιοῦσιν – ἀπέχουσιν) в същия залог, време и наклонение. Евреите, повече от всички останали народи, се отличавали с милосърдие. Според Толук прочутият педагог Песталоци твърдял, че Мойсеевата религия насърчава благотворителността дори повече от християнската. Юлиан давал евреите като пример за благотворителност на езичниците и християните. Четейки дългия и уморителен талмудически трактат за благотворителността „За остатъците в полза на бедните при жътва“ (превод на Переферкович, т. I), човек се натъква на множество дребни разпоредби, целящи да гарантират, че бедните ще получат остатъците след жътва. Казвали даже, че „милостинята и безвъзмездните услуги са равнозначни на всички заповеди на Тората“. Възниквали въпроси дали не е едно и също да не даваш милостиня и да се покланяш на идолите, и как да се докаже, че милостинята и безвъзмездните услуги защитават Израил и допринасят за съгласието между него и Отец, Който е на небесата. Затова не подлежи на съмнение, че по времето на Христос при евреите била развита благотворителността, за което свидетелстват споменаванията на бедните от Самия Христос и тяхното очевидно присъствие, особено в Йерусалим.
Няма съмнение, че „лицемерите“, които Христос осъжда тук, също са участвали в тази благотворителност и раздаване на милостиня на бедните. Но въпросът дали те са „тръбили пред себе си“ е създавал много трудности както на древните, така и на съвременните екзегети. Йоан Златоуст разбира израза „не тръбете пред себе си“ в преносен смисъл. Спасителят „с този метафоричен израз не иска да каже, че лицемерите са имали тръби, а че са имали голяма страст към показност, осмивайки (κωμωδῶν) я и осъждайки ги… Спасителят изисква не само да даваме милостиня, но и да я даваме така, както трябва да се дава“.
Теофилакт говори в подобен смисъл: „Лицемерите нямали тръби, но Господ осмива (διαγελᾷ) техните помисли, защото те искали да тръбят за милостинята си. Лицемерите са онези, които изглеждат външно различни от това, което са в действителност”.
Никак не е изненадващо, че и много от най-новите тълкуватели в коментарите си за тези „тръби“ следват току-що цитираните светоотечески тълкувания. „Не ни остава нищо друго, освен да разбираме този израз в преносен смисъл“, казва Толук.
Тези мнения се потвърждават от факта, че досега не е открит нито един случай сред еврейските обичаи, в който „лицемери“ буквално да са тръбели пред себе си, когато са давали милостиня. Английският учен Дж. Лайтфут отделя много труд и време, за да открие такива или подобни случаи, но „въпреки че е търсил много и сериозно, не е намерил и най-малкото споменаване на тръба при раздаването на милостиня“. По повод търсенията на Дж. Лайтфут друг английски коментатор, Дж. Морисън, казва, че не е имало нужда „да се търси така старателно, защото е добре известно, че поне в синагогите, когато частни лица желаели да дават милостиня, не можели да употребяват тръби в буквалния смисъл“.
Но това е малко. Казвали, че ако „лицемерите“ бяха тръбили, то тяхното хвалене (καύχημα) пред хората щяло да бъде слабо разбрано и че ако искали, щели да прикрият по-добре злите си подбуди. Известни са даже случаи, противоположни на това, за което Христос говорил. Например, за един равин в Талмуда се разказва, че неговата благотворителна дейност се считала за образцова и че той, като не желаел да засрамва бедните, окачвал зад гърба си отворена торба с милостиня, за да могат бедните незабележимо да вземат оттам каквото могат.
Всичко това, разбира се, не служи като възражение срещу евангелския текст, нито пък се изтъква като такова. Но конкретността и яркостта на израза „Не тръбете пред себе си“ и очевидната му връзка с последвалите изобличения на лицемерите, потвърдени фактически в достигналите до нас сведения за техните обичаи (стихове 5 и 16), ни накараха да потърсим някакво реално, фактическо потвърждение и на за него. Установили са, че подобни обичаи наистина са съществували сред езичниците, където служителите на Изида и Кибела, искайки милостиня, са биели тамбури. Същото, според описанията на пътешественици, правели и персийските и индийските монаси. По този начин при езичниците шумът е бил вдиган от самите бедняци, които са искали милостиня. Ако приложим тези факти към разглеждания случай, то изразът „не тръбете“ трябва да се тълкува в смисъл, че лицемерите не позволяват на бедните да вдигат шум, когато искат милостиня. Но авторът, който изтъква тези факти, немският учен Икен, според Толук, сам „честно“ признава, че не може да докаже такъв обичай нито сред евреите, нито сред християните. Още по-малко вероятно е обяснението, според което думите „не тръбете“ са заимствани от тринадесетте тръбовидни кутии или чаши, поставени в храма за събиране на дарения (γαζοφυλάκια, или на еврейски „шоферот“). Като възражение срещу това мнение Толук казва, че парите, които са били пускани в тези тръби (tubae), не са имали нищо общо с благотворителността, а са били събирани за храма; а съдовете за пожертвувания за бедните не били наричани „шофарот“, а „куфа“ и нищо не е известно за тяхната форма. Но ако само в Евангелието на Матей намираме указание, че тръбите са били използвани при благотворителност, това не изключва възможността в действителност да е било така. Тръби са били използвани от свещениците в храма и синагогите, имало е „тръбовидни“ кутии и следователно изразът „не тръбете“, превърнал се в метафора, можел да има в качеството си на метафора някакво основание и в действителността. В равинските трактати за Рош Ашана и Таанит има много разпоредби за „тръбенето“, така че ако изразът на Христос не можел да се разбира в смисъл: не тръби пред себе си при раздаването на милостиня, то е напълно възможно да го разбираме така: когато правиш милостиня, не тръби пред себе си, както правят лицемерите по различни други поводи. Смисълът на израза – да се привлече общественото внимание върху своята благотворителност – е съвсем ясен и изобщо не се променя, независимо дали смятаме, че отговаря на действителността, или е само метафоричен. А и как може да се изисква от Талмуда да отразява, въпреки дребнотемието на евреите, всички еврейски обичаи от онова време, с всичките им многобройни преплитания?
Синагогите в разглеждания стих не трябва да се разбират като „събрания“, а именно като синагоги. Към хвалбите „в синагогите“ се добавят и хвалбите „по улиците“. Целта на лицемерното милосърдие е ясно посочена: „за да ги хвалят човеците“. Това означава, че чрез благотворителността те са искали да постигнат собствени користни цели. В своята благотворителност те се ръководили не от искрено желание да помогнат на ближния, а от различни егоистични подбуди – порок, характерен не само за еврейските лицемери, но и за лицемерите изобщо от всички времена и народи. Обичайната цел на подобна благотворителност е да се спечели доверието на силните и богатите и за дадената на един бедняк копейки, те да получат рубли. Но дори да не могат да се постигнат никакви лични користни цели чрез благотворителността, то сами по себе си славата и известността (значението на думата δόξα) са достатъчна цел за лицемерната благотворителност.
Изразът „те получават своята награда“ е достатъчно ясен. Лицемерите търсят наградата си не от Бога, а преди всичко от хората, получават я и трябва да се задоволят само с нея. Като осъжда злите подбуди на лицемерите, Спасителят посочва и безсмислието на „човешките“ награди. Те нямат никаква стойност за живота по Бога, за бъдещия живот. Само човек, чийто поглед е ограничен до настоящия живот, цени земните награди. Този, който има по-широк кръгозор, разбира както безсмислието на настоящия живот, така и на земните награди. И ако Спасителят казва при това „Истина ви казвам“, то с това Той показва, че наистина е проникнал в тайните на човешкото сърце.