Срв. Лука 6:29 с пропуснатите думи „не се противете на злото“.
Йоан Златоуст и Теофилакт предполагат, че под „зло“ тук се разбира дяволът, който действа чрез човека. Теофилакт пита: „Не е ли необходимо да се противопоставяме на дявола?“ – И отговаря: „Да, но не като го удряш, а с търпение. Защото огънят не се гаси с огън, а с вода. Но не мислете, че тук Спасителят говори само за шамар по бузата, той говори за всяко друго оскърбление и изобщо за опасността“.
Други екзегети разбират τῷ πονηρῷ в смисъл на зъл човек, при това в дателен падеж: „не се съпротивлявайте на зъл човек“. Морисън пита: „Никога ли не трябва да се съпротивляваме на зъл човек?“ – и отговаря: “Да, трябва да се съпротивляваме често и до последна степен. Но това противопоставяне никога не трябва да бъде въпрос на лично отмъщение, а тук Спасителят говори именно за лично отмъщение и само за него.“
Според Т. Цан тук става въпрос за съпротива не срещу дявола или човека, а срещу съществуващото в света зло, доколкото то разкрива силата си пред нас, т.е. че не трябва да побеждаваме злото със зло, защото съпротивата срещу враждебното нападение против нас, дори когато е необходима, постоянно увеличава силата на противника.
Под τῷ πονηρῷ, според него, трябва да се разбира не ὁ πονηρός, което би означавало дявола, а τὸ πονηρόν, защото Спасителят е могъл да обяви съпротивата срещу дявола единствено за свещен дълг. Тази позиция Цан доказва с факта, че при ὁ πονηρός (в мъжки род) се поставя обичайно, за да се избегне двусмислието още ἁνήρ (съпруг), διδάσκαλος (учител), δοῦλος (роб). Тези тълкувания несъмнено са добри.
Но бихме могли да ги разберем още по-добре, ако си представим как учениците и обикновените хора около Него са разбирали думите на Христос. Те не са могли да разберат думите Му в някакъв абстрактен или философски смисъл, а естествено са разбирали само някакво конкретно зло, което ги е заплашвало. Трудно е да се каже какво точно е било то, макар че следните думи го определят: „да удариш по бузата“, „да се съдиш“, „да присвоиш“, „да принудиш“ и т.н. Тези четири определения добре описват палестинското зло по онова време.
От това можем да заключим, че „злото“, за което говори Спасителят, трябва винаги да бъде конкретно и само по този начин може да се реши въпросът на кое зло трябва да се противостои и на кое не. Ако Христос говореше за „световно зло“ и за несъпротивление на злото изобщо, със сигурност речта Му щеше да е неразбираема за слушателите. Те биха могли също така да видят в думите на Христос противоречие със собствената Му дейност, тъй като е сигурно, че цялата дейност на Христос е била противодействие на злото. В думите на евангелистите обаче не откриваме никакъв намек за това противоречие. Когато Христос казва, че не трябва да се противопоставяме на злото в определени случаи, Той в действителност показва начини не за непротивене, а на противене на злото с търпение и кротост.
При нас абстрактното учение за несъпротивата срещу злото е особено силно застъпено от Л.Н. Толстой. Основната грешка на тази доктрина е именно нейната абстрактност. Добър анализ на това учение може да бъде намерен, впрочем, в книгата на покойния професор А.Ф. Гусев „Основные религиозные начала графа Л. Толстого“, 1893, макар че не може да се съгласим с всички изводи на автора. Например разглежданият текст не може да бъде преведен по същия начин, както го е превел казанският професор Некрасов, на когото се позовава Гусев: „Но Аз ви казвам да не отстъпвате пред зъл човек, а напротив, който ви удари по дясната буза, поднесете му и другата. Въпреки че глаголът ἀνθίστημι понякога се използва в смисъл на prospere cedo – с успех да отстъпя, такава употреба на глагола е чужда на Новия Завет (вж. Лука 21:15; Деян. 6:10, 13:8; Иак. 4:7; Римл. 9:19, Римл. 13:2; Гал. 2:11; Еф. 6:13; 2 Тим. 3:8, 4:15).
Накратко и ясно принципното учение на Спасителя може да се изрази по следния начин: Всеки, който обижда, върши грях; ако някой се съпротивлява на обиждащия, той върши същия грях като него, защото иска да го обиди. Който не се съпротивлява, е свободен от грях и следователно е оправдан от Бога. Това трябва да има и винаги има голямо практическо значение, защото в такива случаи Сам Бог е отмъстител на виновния и защитник на невинния и побеждава злото, с което е трудно или невъзможно да се пребори отделният човек. Това изглежда е основният смисъл на последните изречения на стих 39 и следващите.