В стихове 34 – 37 се излага Христовото учение за клетвите. Глаголът ἐπιορκέω (кълна се лъжливо) от предишния стих тук е заменен с ὄμνυμι. Ὀρκέω, ὄρκος съответства на еврейското „шаба“, което произлиза от „шеба“ – седем – свещено число при евреите и на Изток използвано при обети (Бит. 21:28 и сл.) и проклятия (Числ. 23:1), и „шебуя“ – клетва. Ὄμνυμι съответства на ивритското “нишба”, т.е. на същия глагол, но във формата „нифал“, която има възвратно значение за разлика от “кал”. Следователно “нишба” означава “той се кълнеше” за разлика от „той кълне“ или „той прокле“. Така, ако приемем, че Христос е говорил на арамейски, можем да приемем, че думите му са се различавали само по форма и следователно са били еднакви по смисъл; но преводачът ги е изразил на гръцки с два различни глагола.