Не съдете, за да не бъдете съдени;
На първо място трябва да отговорим на въпроса дали съществува връзка и каква точно, между първия стих и 7 гласа с това, за което се говори в предишната глава и най-вече в близкия 34 стих от 6 глава. Необходимо е само да съединим тези два стиха: „достатъчно е на всеки ден злобата му“ и „не съдете, за да не бъдете съдени“, за да видим, че между тях няма връзка. Такъв извод се потвърждава от факта, че в разглеждания стих няма свързваща частица, като например „същото“ (δέ), „и“, „или“ и т.н., използвани в гръцкия език за изразяване на връзка. Следователно, ако има някаква връзка с предходния стих, тя може да се отнася не до отделен стих, а до цялата предходна глава. Но много екзегети отричат напълно тази връзка, като казват, че 7 глава започва да говори за съвсем нови теми.
Онези пък екзегети, които признават наличието на такава връзка, предлагат твърде различни обяснения. Някои обясняват връзката, като казват, че в 7 гласа се съдържа противопоставяне на казаното в Мат. 6:14 и по-нататък, или на казаното в 6 глава за фарисеите, и по този начин се доказва, че не бива да има осъждане между хората заради тяхното задължение да си прощават един на друг, или поне, че съдът не трябва да бъде фарисейски.
Други обясняват връзката по следния начин: 6 глава е посветена на отношението на хората към небесното царство, а сега започва да говори за отношението им един към друг. Гражданите на Христовото царство трябва да внимават, когато съдят своите съграждани и преди всичко да усъвършенстват себе си, ако искат да бъдат съдии и да поправят другите.
Според трети: ако вие сериозно и ревностно се стремите към съвършенство, то и по отношение на ближните си трябва да бъдете кротки и да не осъждате.
Друго обяснение: „С помрачаването на човешкото чувство за Бога, което се изразява в грижа само за земните блага, все повече и повече се развива крайно разложение в религиозния живот, проявяващо се в фарисейска праведност, във фанатизъм, който осъжда ближния с все по-голямо бездушие, а от друга страна – във все по-плътско поведение и пренебрежение към светинята“ (Ланге, 1861).
Според Алфорд връзката между двете гласи се изразява в следното: „За връзка с предходната глава пряко служи думата κακία (злоба, бел. пр.) в Мат. 6:34, с която Спасителят насочва поглед към бедността и греховността на човешкия живот; сега Той дава правила как да живеем в този свят сред грешници като нас самите; опосредствено и в по-общ смисъл тук има продължаващо предупреждение срещу лицемерието у нас и у другите.“
Според нас най-правдоподобно е тълкуванието на Т. Цан, който казва, че ако досега речта в проповедта на Планината е представлявала стройно цяло, съставено от ясно обособени, но все пак вътрешно свързани групи мисли, то от началото на 7 глава следва поредица от много разнообразни малки откъси, чиято връзка на пръв поглед прилича на шнур, на който са нанизани бисери, и с двусъставната реч от Мат. 6:19–34 тази връзка не е ясна. Според нас това обяснение е най-точно.
Цялата Проповед на планината се състои от т.нар. очевидни истини, които обаче постепенно са станали неясни за естествения човек и поради тази причина се изясняват от Спасителя. Ако това е така, няма смисъл да се търси близка връзка между отделните изречения, поне в някои от случаите. Тук само може да търсим шнура, на който са нанизани перлите, всяка от които има еднакво достойнство, но не се докосват една до друга. Къде е тази свързваща нишка? Без да се връщаме твърде назад, нека вземем само 6 глава и да видим дали не може да я открием тук.
Тук срещаме цяла поредица от отрицателни изрази или забрани, към които на места се присъединяват положителните заповеди. Забраните не навсякъде имат една и съща форма (в гръцкия текст), но е очевидно, че те съдържат изброяване на това, което хората не трябва да правят.
Така, схематично, с добавяне на изразите от глава 7, целият въпрос може да бъде представен по следния начин. Спасителят казва: „не тръбете пред себе си; не бъдете като лицемерите; не говорете излишно като езичниците, не се уподобявайте на тях; не бъдете унили; не си трупайте съкровища на земята; не се грижете за душата си; не се тревожете за утрешния ден” (Мат. 6:2, 5, 7, 8, 16, 19, 25, 31, 34). В седма глава речта продължава в същия дух: „Не съдете, не давайте светините на псетата“ (Мат. 7:1, 6).
Ако казваме, че няма връзка между Матей 7:1 и Матей 6:34, то тя не е ясна и преди, например в Матей 6:19, защото и там няма свързваща частица. Ако разгледаме всички горепосочени отрицателни изрази, каква връзка можем да открием между тях? Очевидно е, че няма връзка или тя е съвсем незначителна. И все пак виждаме, че цялата тази реч е напълно естествена и отговаря на народната ораторска реч, в която мислите текат строго логично и последователно. Тази връзка се характеризира с изключителна простота и е толкова безхитростна, че в някои случаи сякаш изчезва напълно. Всичко това може да създава затруднения на учените, но, напротив, значително улеснява разбирането на речта от обикновените хора, които обикновено не следят как едно изречение логически следва от друго, а по-скоро отделните мисли сами по себе си.
Към това трябва да добавим, че намирането на подходяща връзка между 6-та и 7-ма глава и в изреченията на последната се усложнява и от факта, че 7-ма глава има сходство с част от Проповедта на планината, разказана в евангелието от Лука (Лука 6:37-49), докато цялата 6 глава на Матей е пропусната при Лука. Смята се, че разказът на Лука е по-свързан от този на Матей. Това обаче не се вижда на пръв поглед.
Що се отнася до значението на самия израз: „не съдете, за да не бъдете съдени“, то за неговото обяснение може да послужи преди всичко обстоятелството, че апостол Павел категорично се противопоставя на обичая на коринтските християни „да се съдят пред нечестивци“ и ги увещава да бъдат съдени „пред светиите“, отричайки очевидно тогавашния граждански съд (1 Кор. 6:1 и т.н.).
Полезно е да се отбележи, че в най-старата християнска литература това изречение на Христос се цитира в Посланието до филипяните от Поликарп, епископ на Смирна (Epistula ad Philippenses, II, 3), и от Климент Римски (Epistula I ad Corinthios, 13, 2). Тъй като истинският смисъл на Христовото изречение, въпреки привидната му простота, се оказва един от най-трудните за тълкуване, не е зле да обърнем внимание на начина, по който изречението е било разбирано в най-дълбока древност от непосредствените и най-близки ученици на апостолите.
Поликарп приканва хората, до които пише, да оставят празните разговори (ἀπολιπόντες τὴν κενὴν ματαιολογιάν – Epistula ad Philippenses, II, 1). Онзи, Който възкреси Христос от мъртвите, казва Поликарп, ще възкреси и нас, ако изпълняваме Неговата воля, обичаме това, което Той е възлюбил, и избягваме всяка неправда, користолюбие, сребролюбие, злословие (или клевета – καταλαλιᾶς – ibid. II, 2). Поликарп доказва тези свои тези с текстове, заимствани от Проповедта на планината, изложена от Матей и Лука (Мат. 7:1, Мат. 5:3-10; Лука 6:20, 37). Текстът „не съдете, за да не бъдете съдени“ е цитиран буквално по Матей 7:1. За нас сега е важно не това, а фактът, че текстът е цитиран от Поликарп, за да докаже греховността на злословието, клеветата и лъжесвидетелството. Поликарп не го прилага към съдебните институции и тяхната дейност, а само към различни грехове и пороци в човешкото общество.
Според Климент „неосъждането“ на другите е резултат от смирението. След това следва следният призив: „Помилвайте, за да бъдете помилвани, прощавайте, за да ви бъде простено; каквото вършите, такова ще ви бъде; каквото давате, такова ще ви бъде; както съдите, така ще бъдете съдени (ὡς κρίνετε οὕτως κριθήσεσθε); с каквато мярка мерите, с такава ще ви се мери“. Тук отново няма позоваване на официални съдии, нито на съдебни разпоредби.
Доколкото знаем, общият тон на разсъжденията на по-късните църковни писатели е същият. Те не говорят за граждански съд. Говорейки за частния съд, те изтъкват, че човек не трябва да бъде суров съдия (πικρός δικαστής) и че самият съд трябва да се състои в предложение, съвет, желание за поправяне. Но не се отрича възможността за частен съд.
„И така, какво означава това? – пита Йоан Златоуст. – Ако (някой) блудства, не трябва ли да кажа, че блудството е лошо, и не трябва ли да поправя развратника? Поправяй, но не като враг, изискващ възмездие, а като лекар, прилагащ лекарство. Спасителят не е казал: не спирайте грешника, а: не осъждай, т.е. не бъди строг съдия“. Свети Йоан Златоуст казва, че Самият Христос и апостолите много пъти са съдили и осъждали грешниците и че ако човек разбира текста буквално, това разбиране би противоречало на много други места в Новия Завет. Тези думи са справедливи, защото Новият завет наистина посочва, че Сам Христос е съдил хората (Мат. 23:14, 33); дал е власт да съдят и на апостолите, които са упражнявали тази власт (1 Тим. 5:20; 2 Тим. 4:2; Тит. 1:9, 2:15; също 1 Тим. 4:1; 2 Йоан 1:10; 1 Сол. 5:21).
Августин предлага „съмнителните факти“ да бъдат обяснени тук чрез тълкуването им „откъм най-добрата им страна“. „В два случая – казва той – трябва да се пазим от безразсъден съд: когато не се знае с какво намерение е извършено дадено дело или когато не се знае какъв ще бъде човекът, който изглежда добър или зъл“.
Йероним, посочвайки, че Павел осъжда коринтския прелюбодеец (1 Кор. 5), а Петър – Анания и Сапфира (Деян. 5), казва, че Христос не забранява, а учи как да се съди. По този начин се вижда, че църковните писатели, макар и да избягват разсъжденията за гражданския съд, все пак признават необходимостта от частен или дори църковен съд, правейки отстъпки пред практическата необходимост от осъждане на греха като такъв.
В по-късни времена някои тълкуватели са разбирали заповедта на Спасителя много по-строго. Категоричната и казаната без всякакви ограничения заповед е била разбирана от мнозина, предимно сектанти, буквално в смисъл на отричане от всякакво съдене, противопоставяне и сваляне на властите (анабаптисти). От друга страна, същите тълкувания в ново време често стават повод за възприемането на „слаба сантименталност“ и „субективна невъздържаност“ спрямо престъпниците и служат за оправдание на една широка търпимост, която е безразлична към лъжата и греха, към истината и справедливостта. А в случаите, когато съдът за престъпленията не е бил смекчен, те са се опитвали да основават на тази Христова заповед поне търпимост към лъжливите учения или към хората, които грешат в мненията или ученията си. Затова не е изненадващо, че дори най-новите екзегети съсредоточават вниманието си върху това трудно изречение и се опитват да го обяснят.
Изразените от тях мнения са толкова разнообразни, че е трудно да бъдат изброени. Твърди се например, че Христос не говори „de ministeriis vel officiis, divinitus ordinatis, sed de judiciis, quae fiunt extra seu praeter vocationes et gubernationes divinas (за служенията, които са божествено установени, но за съдилищата, които се извършват извън или независимо от призванията или божествените управления)“. Възразявайки срещу отричането на светските съдилища, някои посочват, че заповедта на Христос не бива да се разбира категорично, от една страна, като противопоставяне: не съдете – няма да бъдете съдени, което може да се промени така: съдете, но така, че и вие да можете да получите оправдателна присъда, когато сами застанете на съд, а от друга – че Христос в 5 стих не забранява изобщо съда над ближния, но изисква съдията предварително да е извадил гредата от своето око.
По този начин в стихове 2-5 се подразбира ограничение на категоричната заповед, дадена в стих 1. Христос не забранява всеки съд по принцип, а само „некомпетентния“ съд, който се извършва не по призвание, не по длъжност и без любов. Освен това е изказано предположението, че въпросният стих се отнася само за фарисейските съдилища, че тук Христос осъжда само лицемерите.
Но, както беше казано, човекът притежава разум, а тази способност е от решаващо значение. Ако бяхме лишени от способността за съждение, щяхме да зависим не само от всеки вятър на учението, но и от всеки прилив на страстта. Ето защо Спасителят, като казва: „Не съдете“, няма предвид нито обикновеното съждение, нито обикновената критика. Словото Му е „епиграматично“ и е насочено срещу книжниците, фарисеите и другите, които обичат да съдят и осъждат другите (Мат. 9:11-13, Мат. 11:7; Лука 7:39, Мат. 15:2, Мат. 18:9-14; Йоан 7:49). Тук обаче може да се възрази, че Христос се обръща към учениците Си, а не към книжниците и фарисеите. Ако Той имаше предвид само последните, вероятно щеше да каже: Не съдете като книжниците и фарисеите. Изразът обаче не е ограничен от нищо.
Думите „κρίνειν“, „κατακρίνειν“, „καταδικάζειν“ могат да означават най-общо всякакъв вид съдене, независимо дали е официално или частно.
Може би Т. Цан е имал предвид това последно тълкуване, когато обяснявайки въпросния израз, казва, че Христос в него наистина има предвид всеки, какъвто и да е бил съд. Но забраната да съдят, според него, се отнася само до учениците, които не бива да приемат върху себе си задълженията на съдии, а да оставят това дело на другите.
Не можем да се съгласим с това мнение. Нима Христос не е предвидил, че учениците Му ще бъдат съдии в Неговото царство?
Изглежда, че няма да можем да разберем този ясен и изключително прост израз, но в същото време и труден, ако не приемем, че подобно на други изречения на Христос в Проповедта на планината и това не е абстрактно или теоретично-философско. Отново трябва да се има предвид, че Христос е говорил на обикновените хора, а не на официалните съдии, каквито най-вероятно не е имало сред хората около Него. Как биха могли обикновените хора да разберат думите Му? Със сигурност в смисъл, че тук Христос изобщо не говори за гражданските съдии или за съдебните институции. Затова на Неговото учение може да се гледа като на светлина, осветяваща човешката дейност в областта на всяко съждение и критика. Но то е само светлина. Спасителят оставя останалото на самите хора, които трябва да решат различните юридически въпроси, когато към това ги принуждава господството в тях самите и в другите на „ветхия човек“.
Изразът „за да не бъдете съдени“ се тълкува в смисъл, че се отнася изключително за Божия съд. „Не съдете“, за да не бъдете съдени на последния съд. Според други това се отнася изключително за човешкия съд, т.е. ако съдим хората, то на свой ред ще бъдем съдени и от тях. Като аналогия на това място те посочват притчата от Мат. 24:48-51, където се говори за злия раб и се посочва, първо, светската тревога и грижи („Ако пък лошият оня слуга каже в сърцето си: няма да си дойде скоро господарят ми..), второ, юридическия фанатизъм, осъждането и наказанието на ближните („и ще започне да бие своите другари“), и трето, оскверняването на светинята („и яде, и пие с пияници“). Дори и при това тълкувание има разногласия между тълкувателите. Едни разбират тук непосредствено човешкия съд, други – Божия съд, който използва човешкия съд като инструмент за своите цели. В Божието устройство на света в известен смисъл царува законът за възмездието (jus talionis). В Божието устройство на света в известен смисъл царува законът за възмездието (jus talionis). Както ние самите постъпваме с хората, така и с нас ще постъпват; често това се случва тук, на земята, но, разбира се, неизбежно ще бъде така и при последния съд (Марк 4:24; Иаков 2:13). Изглежда, че по-правилно е в тези думи да се разбира изобщо съд, както Божий, така и човешки, провеждан от хората, които обикновено действат, макар и несъзнателно, но по Божиите повели. Човекът жъне, каквото ще посее.
От Лука свето Евангелие – глава 6 – стих 37
Не съдете, и няма да бъдете съдени; не осъждайте, и няма да бъдете осъдени; прощавайте, и простени ще бъдете;
Послание на св. ап. Павла до Римляни – глава 2 – стих 1
И тъй, неизвиняем си, о човече, какъвто и да си ти, който съдиш; защото, с какъвто съд съдиш другиго, с него себе си осъждаш, понеже ти, който съдиш, вършиш същото.
Първо послание на св. ап. Павла до Коринтяни – глава 4 – стих 5
Прочее, за нищо не съдете преди време, докле не дойде Господ, Който и ще изнесе на виделина тайните на мрака и ще извади наяве намеренията на сърцето; и тогава похвалата ще бъде всекиму от Бога.
Св. Йоан Златоуст (ок. 349 – 407)
Какво пък? Нима не трябва съгрешаващите да бъдат обвинявани ? Да; и апостол Павел говори същото, или – по-добре – Христос чрез Павел: „Ти защо съдиш брата си?“ Или: „Защо презираш брата? Кой си ти, който съдиш чуждия слуга?“ И пак: „Прочее за нищо не съдете преди време, докле не дойде Господ.“
А защо същият апостол на друго място говори: „изобличавай, запретявай, увещавай“? И още: „Които съгрешават, изобличавай пред всички.“ По същия начин и Христос казва на апостол Петър: „Иди и го изобличи насаме; … ако не послуша, вземи със себе си още едного; ако пък и при това не отстъпва, обади на Църквата.“
Ако това би било така, всичко би се разстроило и в Църквата, и в гражданските общества, и в семействата. Ако господарят не съди своя слуга, а господарката своята слугиня, бащата сина си и приятелят своя приятел, тогава злото ще се разпространява все повече и повече.
За тези, които имат здрав ум, Спасителят е вече добре изяснил силата на споменатия закон в следващите по-долу думи: „Защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не усещаш?“.
Именно тука, както мисля, Спасителят заповядал не всички грехове да не се съдят и не на всички, без изключение, забранява това да вършат, но само на тези, които, бидейки изпълнени сами с безчислени грехове, укоряват другите за някакви маловажни постъпки.