Послание на св. ап. Павла до Римляни – глава 1 – стих 20

„това, що е невидимо у Него“ – с тези думи апостолът обозначава онези свойства на Божието естество, които не подлежат на пряко сетивно възприятие, и поради това хората са имали нужда от особено Божие ръководство, за да достигнат до истинско познание за тях.

„вечната Му сила и Божеството“ – това е пояснение към израза „що е невидимо у Него“. На преден план е изведена Божията вечна сила, тоест Неговото всемогъщество – качество, чрез което Той се отличава от всички вторични, тварни сили и причини. Под „Божество“ (θειότης, от θείος – „божествен“) се разбира съвкупността от Божиите съвършенства – премъдрост, благост, праведност, святост. (За разлика от този термин, Павел използва в Кол. 2:9 друга дума – θεότης – за самото Божие естество.)

„видими от създанието на света чрез размишление върху творенията“ – тоест Божиите невидими свойства стават достъпни за разумно съзерцание от момента, в който светът е сътворен. Още Адам можел да разпознава във вселената проявите на Божията мъдрост, сила и доброта. Видимото творение е трябвало да води всеки човек, който разсъждава (νοούμενα – „разбирани с ума“), към знание за своя Творец – стига да го гледа не като безсловесно животно, а разумно и търсещо.

„тъй че те са неизвиняеми“ – с тези думи се посочва крайната цел на Божието саморазкриване в природата. В гръцкия текст е употребена частицата εἰς (в смисъл на „за да“), а не ὥστε („така че“), което подчертава, че Бог е допуснал това познание не просто като последица, а като цел. Разбира се, Бог не е имал за главна цел да направи езичниците виновни, но понеже е дал възможност за Неговото познание чрез създанието, човекът, който е пренебрегнал това откровение, не може да се оправдае. Затова, когато бъде съден, той ще осъди сам себе си – не Бог е виновен, че човекът не Го е познал, а самият човек, който доброволно е закрил очите си за истината.