Псалтир – глава 130 – стих 2

Какво несъответствие се пада на дела на пророка! Той не възнася сърцето си, а въздига своята душа. Не ходи сред „велики“ и „дивни“ неща, които са над него; и все пак мислите му не са нищожни. В ума си той е възвишен, а в сърцето – съкрушен. Скромен е в постъпките си, но не е беден в мисленето. Защото мисълта му достига небесата, душата му е възнесена нагоре. Но сърцето му – от което, според Евангелието, „излизат лоши помисли, убийства, прелюбодеяния, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули“ (Мат. 15:19) – е смирено, преклонено надолу под благото иго на послушанието. Ние трябва да се придържаме към средния път между стеснителната скромност и превъзнасянето, за да бъдем смирени по сърце, но възвишени по душа и мисъл.

По-нататък той продължава: „Душата ми беше в мене като дете от гърди отбито..“

Казвахме, че когато Исаак бил отбил от гърдите, Авраам устроил пир, защото отбитото дете вече преминава границата на ранното детство и излиза извън етапа на хранене с мляко. Апостолът храни с „мляко“ на познанието всички, които са още несъвършени във вярата и младенци в Божиите неща. Следователно преставането на нуждата от млечна храна е съществено постижение. Авраам възвестил радостно тържество, когато синът му достигнал до твърда храна, а апостолът отказва „хляб“ на онези, които мислят по плът и са още младенци в Христа. Съответно и пророкът така се моли на Бога: понеже не възнася сърцето си и не ходи сред „велики“ и „дивни“ неща, които са над него, а с мисълта си не е приведен надолу, но въздига душата си, той може да отдаде дължимото на душата си, която пребивава като отнето от гърди дете при майка си – тоест може да се счита достоен за наградата на истинския, небесен и жив Хляб, тъй като поради вече проявените му дела е преминал отвъд етапа на хранене с мляко.