Господи, сърцето ми не се е гордяло, очите ми не са се високо дигали, и аз не съм се занимавал с велики и непостижими за мен работи.
Господи, сърцето ми не се е гордяло, очите ми не са се високо дигали, и аз не съм се занимавал с велики и непостижими за мен работи.
Втора книга Царства – глава 6 – стих 22
и още повече ще се унизя, и още по-нищожен ще стана пред очите си, и при все това, пред слугините, за които говориш, аз ще бъда славен.
Книга Притчи Соломонови – глава 16 – стих 5
Всеки горделив по сърце е гнусота пред Господа: можеш се обзаложи, че той не ще остане ненаказан. (Начало на добрия път е - да се върши правда; това е по-угодно пред Бога, нежели да се принасят жертви. Който търси Господа, ще намери знание с правда; които наистина Го търсят, ще намерят мир.)
Св. Иларий Пиктавийски (ок. 310 – 367)
“Господи, сърцето ми не се е гордяло”. Този кратък псалом, който изисква по-скоро аналитично, отколкото проповедническо разглеждане, ни дава урок по смирение и кротост. Понеже разполагаме с множество други места, които говорят за смирението, няма нужда сега да повтаряме същото. Разбира се, трябва да помним колко голям е недостигът на нашата вяра, която се основава на смирението, когато чуваме пророка да говори за него като равностойно на извършването на най-високи дела: „Господи, не се е гордяло сърцето ми“. Защото съкрушеното сърце е най-драгоценната жертва пред Бога (срв. Пс. 50:19). Затова сърцето не трябва да се превъзнася от успеха, а, поради страх Божий, смирено да пребъдва в пределите на кротостта.
“очите ми не са се високо дигали”. Точното значение на гръцкия превод изразява малко по-различен смисъл: οὐδὲ ἐμετεωρίσθησαν οἱ ὀφθαλμοί μου, т.е. „не се възнасяха“ от един предмет, за да се насочат към друг. Впрочем, очите трябва да се „възнасят“ според думите на пророка: „Подигнете очите си нагоре и вижте кой е създал всичко това“ (Ис. 40:26). И Господ казва в Евангелието: „Подигнете очите си и вижте нивите, че са побелели за жетва“ (Йоан 4:35). Следователно очите са били въздигнати, но не са променили погледа си към нещо друго, а са останали неподвижни върху това, към което са били възведени.
“и аз не съм се занимавал с велики и непостижими за мен работи”. Най-опасно е да се пребивава сред нищожни неща и да не се задържа човек сред „дивните“. Божиите слова са „велики“, а Сам Той е „дивен“ във висините; как тогава псалмопевецът може да счита за заслуга това, че не ходи сред „велики“ и „дивни“ неща? Тук обаче са добавени думите „които са над мене“, които показват, че става дума не за онези неща, които хората обикновено считат за „велики“ и „дивни“. Защото Давид, пророк и цар, някога бил унижен и презрян, недостоен дори да седне на трапезата на баща си, но намерил благоволение пред Бога, бил помазан за цар и вдъхновен да пророкува. Царската власт не го направила надменен, той не се поддал на омраза: обичал онези, които го преследвали, оказвал почит на мъртвите си врагове, щадял своите деца, виновни в тежки грехове като кръвосмешение и убийство. В положението си на владетел той бил презиран, защото страдал като баща и като пророк; и въпреки това не призовавал възмездие, както би могъл пророк, не настоявал за наказание като баща, нито отмъщавал за обидите като управник. Така той не ходел сред „велики“ и „дивни“ неща, които били над него. (Беседа върху пс. 130)