От Матея свето Евангелие – глава 5 – стих 37

Първото впечатление, което се създава при четенето на стихове 34-37, е, че Христос е забранил всички клетви от какъвто и да било вид напълно и безусловно. Това впечатление се подсилва от паралелния пасаж в Иаков 5 :12, където апостолът казва: „А преди всичко, братя мои, не се кълнете ни в небе, ни в земя, нито с друга някоя клетва; думата ви да бъде: да, да, и не, не, за да не паднете под осъждане“. Така древната Църква е разбирала тези думи на Христос – в смисъл на абсолютно въздържание от всякакви клетви.

Според Юстин Мъченик: „Той (Иисус Христос) ни заповяда изобщо да не се кълнем, а винаги да говорим истината, с думите: “изобщо не се кълнете“.

Евсевий Кесарийски (Църковна история, VI, 5) разказва за мъченика Василид, че по някакъв повод другарите му поискали от него клетва, но той твърдял, че по никакъв начин не му е позволено да се кълне, защото е християнин, и открито го изповядвал. Отначало те приели изповедта на Василид за шега, но тъй като той държал на своето, го отвели при съдията, който, след като чул същото, го затворил в тъмница. След известно време Василид бил обезглавен.

Свети Йоан Златоуст се обявява категорично против всички клетви, като казва, че те са били допустими само за древните, така както кърменето е допустимо само за деца, но не и за възрастни. Това, което е подходящо за момче, не е подходящо за мъж. Облечи момчето в дрехите на възрастен и ще бъде нелепо и опасно за него да ходи, защото често ще препъва. Ако го поставите да отговаря за граждански дела, натоварите с търговия, ако го накарате да сее и жъне, отново ще бъде смешно. „Но ще кажеш – какво да правим, ако някой поиска клетва и даже принуждава към това? Нека страхът от Бога да бъде по-силен от всяка принуда. Ако започнеш да изтъкваш такива претексти, няма да спазиш нито една заповед“.

Блаж. Теофилакт: „Клетвите, различни от: да и не, са излишни и са дело на дявола. Но ще кажеш: законът на Мойсей, който заповядваше клетвите, също ли беше лош? Разбери, по онова време клетвата не е била лошо нещо, но след Христос тя е лошо, както обрязването и изобщо юдаизмът. Защото за детето е редно да суче гръдта, но за мъжа е неприлично“.

Евтимий Зигавин: „Нека, казва Той (Спасителят), твоята дума на уверение, когато твърдите нещо, да бъде „да“, а когато го отричате – „не“. И само тези думи да използвате за удостоверяване вместо клетва и да не използвате нищо друго освен „да“ и „не“.“

При латинските отци и църковни писатели откриваме известни колебания. Августин, наистина, на едно място се изказва толкова категорично против клетвите, колкото и Йоан Златоуст: „Господ не е искал, като не произнасяме клетви, да отпаднем от истината, а, произнасяйки клетва в истинското, да не се доближим клетвопрестъплението“. Йероним обаче мисли малко по-различно. Обръщайки внимание на факта, че Спасителят не е забранил да се кълнем в Бога, Йероним казва: „Който се кълне, той или почита, или обича този, в когото се кълне. В закона има заповед да не се кълнем, освен в Господа, нашия Бог (Втор. 6-7)… Обърни внимание, че Спасителят тук не забранява да се кълнете в Бога, а в небето, земята, в Йерусалим и в главата си“. Въпреки това, отбелязва Йероним, „евангелската истина не задължава към клетви (non recipit juramentum), защото всяка реч е истинна и замества клетвите (cum omnis sermo fidelis pro jurejurando sit)“.

Според Толука (1856) “едва през V век отказът от клетва започва да се смята за нещо еретично”. И е разбираемо защо. След като е станала доминираща, християнската църква влиза в тесни отношения с гражданската власт и е трябвало да направи отстъпка, защото клетвата се е изисквала за потвърждаване на верността пред крале и владетели, а също и в съдилищата. Впоследствие вече постоянно се срещаме с различни и интересни заобикаляния на положителния закон, даден от Христос, който в древната Църква е бил почти единодушно признаван.

Вярно е, че дори и най-новите екзегети понякога се изказват директно и смело за незаконността на клетвата. Така например немският коментатор на евангелист Матей Майер казва: „Християнството, каквото трябва да бъде по волята на Христос, не бива да познава клетва… Божието присъствие трябва да е толкова живо в съвестта на християнина, че неговите “да” и “не” както пред самия него, така и пред другите в християнското общество, да са равни по значение на клетвата“. Но, добавя Майер, клетвите все пак са необходими в несъвършеното състояние на християнството. Затова например анабаптистите и квакерите погрешно отхвърлят клетвата изцяло, както това са правили Юстин, Ириней, Климент, Ориген, Йоан Златоуст, Йероним и много други.

Въпреки това сред протестантските и католическите учени има много гласове в защита на клетвата. Те посочват Спасителя, който невинаги е използвал само „да“ или „не“, а е придружавал думите си с по-силни уверения (амин и т.н.). Когато първосвещеникът изисква от Него с клетва да каже дали е Син Божи, Той сякаш повтаря неговата клетва в израза: „ти каза“ (σὺ εἶπας) (Мат. 26:63-64).  Апостол Павел не само че не учи да се въздържаме от клетви, но и самият той ги произнася на няколко пъти (Римл. 1:9; Фл. 1:8; 1 Сол. 2:5, 10; 2 Кор. 11:11, 31; Гал. 1:20; 1 Кор. 15:31; 2 Кор. 1:23; Евр. 6:16-18). Отказът от клетвите в древната Църква не е бил безусловен, но е намирал силни защитници. Толюк посочва примера на Новат (еретик от втората половина на III в.), който по време на причастие „принуждавал бедните хора вместо да благодарят, да се кълнат, и при това, държейки с двете си ръце ръцете на приемащия (даровете), не ги пускал, докато той не произнесе известните думи и т.н.“ (Евсевий Кесарийски, Църковна история, VI, 43;). Той посочва и случая със св. Атанасий Александрийски, който, колкото и да избягва да се кълне, се заклева пред Константин, привежда и постановленията на съборите (срещу пелагианите).

Отричането на клетвите, казва Морисън, се основава на погрешно тълкуване на стих 34, където Спасителят забранява клетвите не абсолютно, а относително – тоест клетвата по отношение на онези предмети, които са изброени по-нататък. Самият Бог понякога произнася клетви (Пс. 109:4; Йез. 33:11; Евр. 6:13-18), както и ангелите (Откр. 10:6). Според природата на нещата не може да се счита за погрешно издигането на душата към Бога като Свидетел, Покровител, Защитник на истината и Отмъстител на лъжата. Човек, който е в общение с Бога, не може да не споменава Бога под една или друга форма.

Т. Цан, който твърди, че клетвите са в разрез с християнството, пише, че само погрешното разбиране на стихове 33-37 води до представата, че Христос е забранил полагането на клетви по искане на гражданските власти и в същото време доброволното използване на удостоверителни формули в ежедневието. Подобно виждане е несъвместимо с общата цел на заповедите от стих 21. Точно както Спасителят се въздържа от каквито и да било съждения относно това дали властите трябва или не трябва да прилагат смъртното наказание или кога разводът е недопустим или допустим, така и сега Той не казва, че учениците трябва буквално да спазват законите, посочени в стих 33. Цан нарича превъзходни думите на мъченика Аполоний (180-185 г. сл. Хр.), който заявява на своя съдия, че е срамно християнинът да произнесе клетва, и веднага добавя: „Ако искаш да ме накараш да се закълна, че почитаме императора и се молим за неговото управление, ще положа достоверна клетва пред истинския Бог“.

С възможно най-голяма безпристрастност представихме аргументи за и против даването на клетва. Но какъв извод може да направи читателят от всичко гореизложено? Че Спасителят не е забранил клетвите, а е ограничил думите на клетвите до „да, да“ и „не, не“, които по значение се равняват на всяка клетва. Това е напълно достатъчно във всякаква практика. На това изобщо не противоречат горните цитати от Посланията на апостол Павел и т.н., защото в думите му няма и следа от някакви формални и особено задължителни клетви, а те са само обикновени удостоверения, в които апостолът се призовава Божието име. Разпространените клетвени формули по никакъв начин не служат като по-голяма и върховна гаранция за истината от простото „да“ и „не“.

Подробните и често срещани клетвени формули, независимо дали са произнесени по грешка или недоразумение, или поради практическа невъзможност да бъдат изпълнени, понякога са имали фатални последици. Най-общо казано, ясно е, че думите на Спасителя не се отнасят до забраната на клетвите, а само до различни клетвени формули, различни от „да, да“ и „не, не“. Защитата на принудителните и общоприетите клетвени формули, ако вземем предвид многобройните злоупотреби, които се случват при това, показва единствено, че защитниците се валят в делата на плътта, които са „прелюбодейство, блудство, нечистота, разпътство, идолослужение, магии, вражди, свади, ревнувания, гняв, разпри, разногласия, (съблазни,) ереси,  завист, убийства, пиянство, срамни гощавки и други такива“ (Гал. 5:19-21). Както за правителствата, така и за управляваните, в тази старозаветна област, свидетелстваща за продължаване на живота на старозаветния човек, клетвите са необходими, както и убийството, което е противодействие за самото убийство.

Нека обаче отново да повторим, че защитниците както на обикновените клетви, така и на убийствата, нека никога не казват, че стоят на чисто новозаветна почва, че са се освободили напълно от авторитета на старозаветния човек и са навлезли в една нова област, където има любов, „радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание“ (Гал. 5:22–23). Когато всички хора влязат в сферата на Новия завет, не се изискват и няма да се изискват други клетви освен обикновени удостоверения. Излизайки от Стария Завет и стремейки се към Новия, старозаветният човек става все по-малко склонен към убийства, екзекуции, клетви и др. И обратно, оставяйки Новия завет и стремейки се към Стария, новозаветният човек е все по-склонен към тях поради разбираема практическа необходимост, подкрепена от всякакви видове законодателство.

Първото „да“ в стих 37 се смята от някои за субект, а второто – за сказуемо. Смисълът: нека твоето „да“ да бъде „да“, т.е. вярно в утвържденията, а „не“ да бъде „не“, т.е. вярно в отрицанията. Но Цан възразява и смята подобен превод за „граматически недопустим“, защото ἔστω като конюнктив очевидно се отнася към λόγος, а „да, да“ и „не, не“ са предикати. Ето защо Цан „се осмелява“ да повтори предположението, че тук преводачът е замъглил смисъла на оригинала, който вероятно е гласял; „нека твоето утвърждаване да бъде „да“ и твоето „не“ да бъде „не“, т.е. нека твоите „да“ и „не“ да бъдат истинни и достоверни, а не едновременно „да“ и „не“ или днес „да“, а утре „не“.

Що се отнася до τοῦ πονηροῦ в стих 37, най-добрите тълкуватели признават, че това е среден род на единствено число и следователно тук се разбира не дяволът, а изобщо злото в света. Вместо множествено число τῶν πονηρῶν е поставено единствено число, защото то е граматически възможно, когато става дума за колективни понятия.

Това е позволено от Закона, като на деца; както принасят жертви на Бога, за да не ги принасят на идолите, така им е позволено да се кълнат в Бога; не че това е правилно, но е по-добре да се прави пред Бога, отколкото пред демони. Накрая, помислете, че Спасителят не забранява тук да се кълнат в Бога, а в небето, в земята, в Йерусалим, в главата на човека. Юдеите винаги са имали тази порочна практика да се кълнат в стихиите и за това често са упреквани в пророческите писания. Защото онзи, който се кълне, показва или почит, или любов към онова, в което се кълне. Така, когато юдеите се кълнели в ангелите, в град Йерусалим, в храма и в стихиите, те отдавали на творението почитта и преклонението, принадлежащи на Бога; защото в Закона е заповядано да се кълнем не в друго, а в Господа, нашия Бог. Следователно евангелската правда не допуска клетва, тъй като цялото слово на верните е вместо клетва.

За да не попитате: „А как тогава хората ще повярват на това, което казвам?“, Господ казва: „Ще ти повярват, ако винаги казваш истината и никога не се кълнеш.“ Защото по-малко се вярва на този, който се стреми да се кълне, че говори истината. Господ казва, че клетвата, която е нещо повече от „Да“ и „Не“, е от дявола. Но, ще попитате, законът на Мойсей, който ни заповядва да се кълнем, също ли е зло? Научете тогава, че по онова време не е било зло да се кълнем. Но след Христос е зло. Така е и с обрязването и, накратко, с всички юдейски практики. Както кърменето от гърдата е подходящо за бебетата, но е срамно за възрастните.

Тълкувание върху Евангелието от Матей