Аз пък ви казвам, че всеки, който се гневи на брата си без причина, виновен ще бъде пред съда, а който каже на брата си: “рака'” *, виновен ще бъде пред синедриона *; а който пък каже: “безумнико”, виновен ще бъде за геената огнена.
Аз пък ви казвам, че всеки, който се гневи на брата си без причина, виновен ще бъде пред съда, а който каже на брата си: “рака'” *, виновен ще бъде пред синедриона *; а който пък каже: “безумнико”, виновен ще бъде за геената огнена.
Няма посочени паралелни места.
Проф. А. П. Лопухин
„Аз пък ви казвам“ – е контрапункт на предишното твърдение: “бе казано на древните”. Според възприетото по-горе тълкуване, това е било казано от Бога чрез Мойсей. Ако Спасителят беше казал: „Бог не ни е заповядал да убиваме, а Аз ви казвам: убивайте“, думите Му щяха да бъдат пълно опровержение на старозаветната заповед и в пълно противоречие с Божието слово. Така че противопоставянето тук е само словесно и не се отнася до същността на самата заповед. Точно както Бог чрез Мойсей, така и Спасителят забранява убийството, но с още по-голяма категоричност, отстранявайки самите причини, от които убийството зависи. Старият Завет поставял пречки пред факта на убийството, но не се обръщало внимание на вътрешните му причини. Хората е трябвало да се въздържат от убийство не само заради заповедта, но и заради страха да не бъдат съдени. Спасителят пренася въпроса, така да се каже, от външния двор във вътрешния – в сърцето на човека.
За да разберем отново значението на тези думи, първо трябва да имаме предвид хората, на които Христос говори. Не смятаме, че около Него е имало членове на Синедриона или на местния съд, на които са принадлежали решенията относно смъртното наказание, нито пък управители, началници или съдии, които “са носили меч”. Но дори и да е имало такива, те със сигурност не са носели никакъв знак за присвоените им граждански достойнства или задължения, смесвайки се с тълпата, без да се отличават от нея по никакъв начин.
Затова в цялата Си проповед на планината Христос очевидно не обръща внимание на никакви управници, а говори само на обикновените хора, които не могат да разберат думите Му по друг начин освен в буквален смисъл. Тъй като основната причина за обикновените убийства в човешкото общество винаги е била, е и ще бъде гневът срещу брата, Новият Завет забранява не само самите убийства, но и гнева, от който те произлизат. Заслужава да се отбележи, че областта на гнева тук е ограничена само до отношенията с „брата“, но не се казва нищо за гнева към врага или дори към ближния. Защо е избрана думата „брат“, а не някоя друга дума? Дали Христос е искал да каже, че гневът не е допустим само към брата, а е съвсем уместен към всички останали хора, към враговете и изобщо към тези, които не са ни особено близки? Или пък думата “брат” трябва да се разбира в по-широк смисъл – всички хора като цяло? Ἀδελφός се използва много често в Новия завет – за обозначаване на братството по рождение и братството в духовен смисъл.
Във въпросния стих значението на „брат“ трябва да се разбира както в смисъл на кръвен брат, така и на съгражданин и човек изобщо (quivis alius homo – Mitmensch). Но тълкувайки думата „брат“ именно в този смисъл, ние трябва да признаем, че според Христос е забранено не само брат да убие брат или човек, но дори и един човек да разгневи друг. Тоест, с други думи, въз основа на Христовата заповед трябва да отречем всеки вид и всевъзможни убийства. Ето как, но не по друг начин, речта на Христос е могла да бъде разбрана от хората пред Него. Те не са били „официални“ лица в нашия смисъл и затова не са могли да извлекат никакво поучение за „официалните“ убийства от думите Му.
Продължавайки с тълкуването и откъсвайки се от тълпата, веднага навлизаме в сферата на абстракциите. Но винаги трябва да помним, че термините „официално“ и „неофициално“ са измислени от хора. Пред Христос всички хора са равни и такова разграничение не съществува. Пред Него цялата област на „официалното“ е заличена и всички „официални“ лица трябва да се слеят с тълпата около Христос, ако искат да слушат и разбират речта Му. Оттук и ясният извод, че според учението на Христос не никакви официални убийства, убийства по време на война или екзекуции на престъпници не трябва да има. Това е законът. Всичко останало е отклонение от закона.
Но тогава възникват и други въпроси: как трябва да действаме, когато сме нападнати от врагове – трябва ли да воюваме срещу тях и да ги убиваме? Как да действаме, ако се налага да убиваме, например в защита от нападенията на разбойници, които, ако не бъдат убити, сами ще извършат много убийства, при това на абсолютно невинни и беззащитни лица? Може ли да се оправдае убийството по време на война и в защита като цяло? Възможно е, точно както са били оправдавани в Стария завет, когато е съществувала ясна, категорична и неизменна заповед “Не убивай”. В Стария завет е била дадена тази заповед, която всъщност е била насочена срещу ветхия човек с неговите страсти, и въпреки това “старозаветният” човек е съществувал. В Новия завет е дадена нова заповед, която допълвала старозаветната. Но това не означава, че щом е дадена новозаветна заповед, старозаветният човек веднага е престанал да съществува. Той е съществувал и след Христос и продължава да съществува и сега. Мисълта на Новия завет е да бъде прогонен и обезоръжен ветхия човек и тази цел трябва постоянно да се постига. Но това е много бавен процес. Когато всички хора станат новозаветни, тогава, разбира се, няма да има нужда от войни или от екзекуции на престъпници. Но докато Старият завет продължава да съществува и старозаветният човек живее, войните и екзекуциите са въпрос на практическа необходимост, макар и да са отстъпление от закона.
Трябва винаги и непременно да помним, че защитавайки войните и смъртните наказания както защитниците им, така и престъпниците, които те убиват, по никакъв начин не се намират в сферата на чисто новозаветните понятия, а основават всичките си разсъждения единствено на старозаветна почва. Бидейки самите те „ветхи“ хора, те по необходимост се борят със старозаветния човек и много често при това напълно забравят за светлината, дадена в старозаветната заповед: „не убивай“, както и за учението, дадено ни от Христос.
Изразът „без причина“ обикновено се използва, за да се оправдае гневът с причина. Но „без причина“ не се среща в Синайския и Ватиканския кодекс, пропускат тази дума и Тишендорф, Уесткот и Хорт. В някои кодекси, отбелязва блажени Йероним, е добавено „напразно“ (sine causa), но в повечето кодекси мисълта е категорична и гневът е напълно отхвърлен, когато Писанието казва: „който се гневи на брата си“ (т.е. без да добавя „напразно“). Защото, ако ни е заповядано да обърнем и другата буза на този, който ни удря, да обичаме враговете си и да се молим за тези, които ни преследват, тогава всеки повод за гняв отпада. Следователно „без причина“ трябва да се пропусне, защото „човешкият гняв не върши Божията правда“ (Яков 1:20).
Ориген казва, че някои напразно (μὴ καλιῶς) добавят думата εἰκῇ в Евангелието, като смятат, че в някои случаи е възможен разумен гняв. Василий Велики и Атанасий Александрийски (но не Ириней Лионски, Юстин, Евсевий, Григорий Нисийски, Йоан Златоуст) изпускат думата “напразно”. Евтимий Зигавин обаче казва, че “като добавил εἰκῇ, Спасителят отхвърлил не всеки гняв, а само ненавременния. Защото благовременният гняв е полезен. Последният е насочен срещу онези, които действат в разрез с Божиите заповеди, когато не е за отмъщение, а за доброто на онези, които живеят зле, от любов и човеколюбие се поддаваш на гнева с нужното благоприличие”.
Съгласни сме, че ако пропуснем думата „без причина“ (напразно), тоест, ако разбираме казаното от Спасителя в един абсолютен смисъл, то трудно може да обясним „гнева“ Му в Марк 3:5. Но думата ὀργή, отнесена към Него, като че ли няма значението, което има във въпросния стих. Изразът на последния е в пряко връзка със стих 21. Там този, който убива, трябва да бъде съден (не се казва „ако убива без причина, напразно“), а тук става дума за този, който е ядосан на брат си и вследствие на това е склонен да го убие. Онзи, който се гневи, подлежи на осъждане, но, разбира се, не във всички случаи. В по-нататъшните изрази има указание за различни степени на гнева, които са осъдителни. ´Οργιζόμενος се отнася до продължителен, но по-скрит, затаен гняв, който може да доведе до убийство, без да е изразен с някакви действия или думи. След това гневното състояние се проявява в изричането на „рака“, тоест словесна обида или оскърбление. Св. Йоан Златоуст смята, че това е израз на лек гняв, по-скоро на презрение и пренебрежение. Според него думата е равнозначна на сирийски език език на „ти“. Бл. Августин смята за по-вероятно тази дума да не означава нещо определено, но да изразява движението на разгневения дух, и обяснява думата „рака“ като гневно възклицание. Теофилакт Охридски и Евтимий Зигавин са съгласни с Йоан Златоуст. Блаж. Йероним смята, че думата е равнозначна на еврейската „рака“, което означава „празен“, безмозъчен. От съвременните екзегети Морисън смята, че тази дума и до днес не е разтълкувана. Извеждането на произхода на „рака“ от арамейското „река“ или „рейка“, тоест „пуст, празен“ създава лингвистични затруднения. Може да приемем само, че тази дума която е сходна с няколко еврейски и арамейски израза, означава най-общо презрение, неуважение, оплюване и т.н., макар че точното ѝ значение е неизвестно.
Думата безумнико – μωρέ означава вече силен, непримирим гняв, някои считат за близка до еврейската дума “море” (וּמוֹרֶה – унизителен; или непокорен, твърдоглав – Втор. 21:18), но според мен неудачно. Това е гръцка дума, съответстваща на еврейската „навал“, и означава „глупав“. Трудно е да се установи точно разграничение между „рака“ и μωρέ. Едва ли може да се приеме мнението, че Иисус Христос тук иска да накаже равините, като подражава на техния метод, и че казуистичните равински разсъждения, които се срещат в изобилие в почти всеки трактат на Мишна, са послужили тук като образец за Христос. В конкретния случай значението на думата, която сама по себе си указва на нещо лошо, може да се определи само ако обърнем внимание на голямата отговорност, която Христос посочва за произнасянето на тази дума. От тази отговорност става ясно, че μωρέ не означава просто “глупав” и не е равнозначно на думата “рака”, а означава нещо друго, защото в противен случай не би имало нужда да се отделя това престъпление от общата подсъдност на човешките институции. Но какво точно е значението на μωρέ, е трудно да се каже. Най-доброто обяснение на тази дума и на наказанието, което следва след нея, е, че тук става дума за гняв срещу брат заради неговите религиозни възгледи, което, разбира се, вече не подлежи на светски съд, а на синедриона. Потвърждение за това намираме във факта, че μωρέ е еврейското “навал”, а последното се използва във Втор. 32:21; Пс. 13:1, Пс. 52:2; Йов 2:10, 30:8 (срв. 1 Цар. 25:3, 25) за обозначаване на предимно религиозна заблуда.
Що се отнася до думите: „съд“, „синедрион“ и „огнена геена“, в този стих те несъмнено имат по-определено значение, отколкото в предишния. Те указват на по-нисш съд от трима съдии, в градове с население около 120 души, съд от 23-ма – там, където населението надхвърля 120 души, и по-висш съд – синедрион от 71 души (според Шурер), който се намирал в Йерусалим. Думата „Геена“ посочва мястото на юг от Йерусалим, където се е извършвала служението на Молох (2 Пар. 28:3, 2 Пар. 33:6; Йер. 7:31, Йер. 19:2-6 и др.). Йосия „оскверни Тофет, що е в дола на Еномовите синове, та никой да не прекарва през огън сина си и дъщеря си в чест на Молох“ (4 Цар. 23:10). Тук са били хвърляни трупове на престъпници, животни и всякакви нечистотии. Направен е бил огън, за да се убие миризмата и разлагащите се тела. Това място се превърнало в образ на задгробния живот на мъченията. Думата “Геена” се появява няколко пъти в Матей, Марк, Лука и Яков (Яков 3:6).