От Матея свето Евангелие – глава 5 – стих 21

Речта започва с израза: “чували сте”. Обърнете внимание, че Христос не казва: прочели сте. Същото е и по-нататък: “казано бе” (ἐρρήθη), но не и “написано бе” (γέγραπται). Такива изрази са избрани с очевидното намерение да се опрости максимално речта и да се адаптира към разбирането на обикновените хора. Ако Христос беше казал: вие сте чели, това щеше да е фактически невярно, защото тълпата обикновено се състояла от неграмотни или недостатъчно грамотни хора. Но по онова време Писанията се четели в еврейските синагоги и хората можели да слушат четенето.

Чували са какво са казвали „древните“. За последната дума се водят много спорове, защото граматически тя може да бъде разбрана: както на древните (дателен падеж), така и от древните (творителен падеж). Почти всички тълкуватели приемат, че дателният падеж тук не е в смисъл на творителен, както се вижда най-вече от противопоставянето в стихове 21, 22, 27, 28 – „но Аз ви казвам“.

Освен това, против разбирането на τοῖς ἀρχαίοις в смисъла на ὑπὸ τῶν ἀρχαίων е фактът, че тази употреба на дателен падеж е чужда на Матей и много рядка в Новия завет. Възраженията, че τοῖς ἀρχαίοις е противопоставен не на “вас”, а на местоимението “аз” (“древните” казаха, но Аз и т.н.), и че в по-нататъшните изрази Христос има предвид тълкуването на закона, дадено от книжниците, а не закона, даден от Бога чрез Мойсей, и че формулата на Христос съответства на подобна формула, използвана тогава от равините, не могат да се считат за убедителни. Разбира се, при двата превода на ἀρχαίοις смисълът се променя. Ако преведем „казано на древните“, това би означавало, че то е било изречено от самия Бог чрез Мойсей на древните евреи. А ако е „казано от древните“, това би означавало, че казаното от древните може да няма или да не е имало божествена санкция и става дума за някакви допълнения към старозаветния закон или негови тълкувания, направени въз основа на човешки авторитет.

В последния случай обаче Христос едва ли е употребил думата „древни“ за книжниците, защото те се появяват със своите тълкувания малко преди Христос, – макар че трябва да отбележим, че думата „древен“ в Новия завет се отнася не само за отдавна отминали времена и обстоятелства (вж. 2 Кор. 5:17; 2 Петр. 2:5; Откр. 12:9), но понякога се използва и за скорошни лица и събития (Деян. 15:7; 21:16).

Заповедта „не убивай“ се повтаря няколко пъти в закона (Изх. 20:13, 21:12; Лев. 24:17; Втор. 5:17, 17:8) в различни изрази, но думите „който убие, виновен е пред съда“ не се срещат буквално в закона, освен ако тук не е включено Втор. 17:8. Може да се мисли, че тук Спасителят или кратко обобщава последното от споменатите места, или посочва тълкуването, което книжниците са придали на заповедта „не убивай“. Цан решително се застъпва за второто, като казва: „С нея (т.е. със заповедта „не убивай“) книжниците имали предвид едно определение, което не било приложено в Декалога и изобщо не се намирало буквално в закона, според което този, който нарушал заповедта „Не убивай“, трябвало да бъде съден и съдията на поиска отговор от него“. Подобно определение, ако е било направено от книжниците, със сигурност изобщо не е противоречало нито на буквата, нито на духа на старозаветния закон.

За изясняване на по-нататъшните думи на Христос, нека първо отбележим, че заповедта „не убивай“ несъмнено се отнасяла само за хората, а не за животните (към които обаче се изисквала милост), и че според някои екзегети нейното изпълнение в Стария Завет не се изисквало с категорична строгост и, изобщо, тя нямала абсолютно и неизменно значение. Подобно тълкуване се основава на факта, че, както е посочено на много места в Стария завет, смъртните присъди са изпълнявани по Божия заповед (Агаг и Самуил, жреците на Ваал и Астарта и Илия и т.н.). Разбира се, не се отричало и убийството по време на война. Но, от друга страна, Каин бил строго наказан за убийството на Авел, а Давид – за убийството на Урия. Оттук се прави извод, че убийствата в Стария завет могат да бъдат законни и незаконни и само за вторите извършителите подлежали на отговорност.

Заповедта „Не убивай“ обаче не е била дадена, за да бъде нарушавана, а е оставала в сила за всички възможни случаи и категоричността ѝ е трябвало да хвърли светлина върху тогавашните мрачни отношения в света. Така че, ако в Стария завет е имало нарушения на тази заповед, то не е било поради законност, а поради „коравосърдечие“ или поради някаква практическа необходимост. С други думи, заповедта е била свята и неизменна и е била закон, но нарушаването ѝ се допускало поради една или друга причина и именно тези нарушения, а не нещо друго били незаконни, ако обърнем внимание на причините за нарушенията, които се състояли в поведението на самите наказвани, а не на тези, които ги наказвали.

Изглежда, че думата „съд“ е употребена само в общ смисъл, така че не е необходимо да се уточнява какъв е бил съдът.