От Матея свето Евангелие – глава 26 – стих 26

Защо Иисус извършил това тайнство по време на пасхата? За да разбереш от всичко, че Той е законодателят на Стария Завет и че написаното в този завет служи за предобраз на новозаветните събития.  Затова Христос заедно с образа полага и самата истина. Вечерта служила като знак на пълнотата на времената и на това, че делата идвали към края. … Ето защо Христос установил тайнството не по-рано, а тогава, когато трябвало вече да се премахне предписаното от закона. Той премахва най-главния празник на юдеите, като ги приканва към друга, страшна вечеря и казва: “вземете, яжте, това е Моето тяло, което за мнозина е преломявано”.

От предишното ни изложение става ясно, че Юда не е участвал в тайнството Евхаристия. Сведенията на Матей, Марк и Йоан клонят също към това, като Йоан изобщо не говори за установяването на Тайнството, макар че разказът му в 6 глава носи евхаристиен характер. Ако приемем реда на събитията според разказа на Лука, трябва да допуснем участието на Юда в Тайнството. Но в такъв случай ще трябва да разграничим в установяването на Тайнството два отделни момента, отделени един от друг с повече или по-малко дълъг интервал, а именно: непосредствено след Лука 22:19  (за да съгласуваме разказа на Лука с този на другите евангелисти) да поставим Лука 22:21-23, а едва след този разказ – Лука 22:20, където се говори за даването на чашата.

Като цяло е невъзможно да се определи времето на установяване на тайнството на Тайната вечеря. Равинските разпоредби за яденето на пасхалното агне, изложени в талмудическия трактат Песахим, са толкова объркани, че не могат да бъдат от никаква полза при решаването на въпроса. В разказите на евангелистите постоянно остава нещо, което не може да бъде напълно обяснено. Църковните писатели също не оказват особена помощ на екзегета. Противоречията, които те допускат по въпроса дали Юда е участвал в Тайнството или не, лишават от почти всяко значение тяхното свидетелство, което впрочем принадлежи на по-късен период, когато точният ред на събитията им е бил известен толкова, колкото и на нас.

Йоан Златоуст, заедно с много други, е смятал, че Юда е участвал в Евхаристията. “О, колко голяма е слепотата на предателя! След като се е причастил с Тайните, той е останал същият и наслаждавайки се на страшната трапеза, не се е променил”. В същото време Йоан Златоуст допуска известна неточност, която обаче не променя смисъла на казаното, като приписва на Лука казаното при Йоан (Йоан 13:27). “Лука показва това, когато казва, че след това сатаната е влязъл в него (Юда), не защото пренебрегвал тялото на Господа, а подигравайки се с безсрамието на предателя. Грехът му е голям в две отношения: и защото е пристъпил към Таините с такава нагласа, и защото, след като е престъпил, не се е вразумил нито от страх, нито от благоволение, нито от чест.”

Йероним: “След извършването на преобразуващата Пасха, когато (Юда) ядеше агнешкото месо заедно с апостолите, той прие хляба.” Но Иларий изрично твърди, че Юда “corpus Christi non sumpsit” (не е приел Тялото Христово). От новите екзегети мнозина смятат, че напускането на Юда преди тайнството Причастие е по-вероятно, отколкото неговото присъствие. Вярно е, че синоптиците не говорят за оттеглянето на Юда от вечерята, но в Мат. 26:47; Марк 14:43; Лука 22:47 отдалечаването му се приема за сигурно. Ако Юда си е тръгнал в края на вечерята, правилно се отбелязва, че не би му останало време да доведе тълпата. Следователно от двете вероятности, дали Юда е бил или не е бил участник във вечерята, трябва да предпочетем тази, че не е бил; и това се потвърждава от и други съображения.

Думите на Христос: “Сега се прослави Човешкият Син” и т.н., (Йоан 13:31-32), изречени по време на вечерята, биха могли косвено да показват неотменимостта на решението на Юда да Го предаде и да послужат като въведение към установяването на новото Тайнство.

“Христос започна делото Си с Кръщението и го завърши с Причастието”.

Трябва да се мисли, че Тайнството е било установено след извършването на еврейската Пасха и е имало връзка с нея само по време. Не може да се предположи, че дори древните обреди са били стриктно спазвани по времето на Христос, а още по-малко, че Христос се е съобразил с тях при установяването на Тайната вечеря. Разчупването на безквасните хлябове при яденето на пасхалното агне е било поверявано на домакина на вечерята и може би самият Спасител е разчупил хляба и го е раздал на учениците. Някои смятат, че хлябът не е бил разчупен целият, а само половината от него, а другата половина (афикомон), останала на масата и е бил материалът за учредяването на тайнството на Новия Завет. Това предположение е много съмнително. Употребата на афикомон не е характерна за ранните времена, а за по-късните, когато след разрушаването на храма обичаят да се коли пасхалното агне изчезва сред юдеите. Съществувал закон, според който след изяждането на агнето не трябвало да се яде нищо друго до полунощ. Въз основа на това може да се предположи, че първоначалната вечеря е била съвсем старозаветна и пасхална, а след това новозаветната вечеря е била извършена след полунощ. Невероятно е Христос да е оставил афикомена за новата вечеря. Поне за това няма никакви указания в Евангелията. Добре известно е, че с началото на Пасхата започвал празникът на Безквасниците и че юдеите не трябвало да ядат нищо квасено, като предварително го изнасяли от домовете си и го изгаряли. Ако това е така, трябва да се приеме, че Христос е извършил тайнството Причастие с безквасен хляб. Именно това е прието от Римокатолическата и Протестантската църква.

Но, от друга страна, няма причина да смятаме, че установяването на Евхаристията в някой от пунктовете си е било свързано с еврейската Пасха. Старозаветната пасхална вечеря е била напълно приключила, когато новата Пасха е била установена на мястото на предишната. Няма причина да мислим, че ако празникът на (седмичната) Пасха се е наричал Празник на Безквасниците, то евреите не са яли нищо друго освен тях. Това не е така дори в наши дни. Наричаме цялата пасхална седмица пасха, но това не означава, че през цялата седмица се ядат само пасха и куличи. Нещо подобно би могло да се случи и тогава. Немислимо е евреите да са яли само безквасен хляб през цялата пасхална седмица. Съставителите на Талмуда осъзнават, че дори водата може да бъде предмет “вкиснат” (вж. трактат Песахим), и все пак е невъзможно да се предположи, че тя е трябвало да бъде изцяло извадена от употреба през цялата еврейска пасхална седмица. Дори по време на яденето на пасхалното агне се използва вино (по-късен, а не първоначален старозаветен обичай), което несъмнено е “квасено”. В по-късната, по-близка до времето на Христос, църковна практика при отслужването на тайнството Причастие безквасен хляб със сигурност не се е използвал. Невъзможно е да се докаже, че Иисус Христос, срещайки се със Своите ученици по пътя за Емаус, дори и по време на пасхалната седмица, е взел именно безквасен хляб и го е дал на учениците Си (Лука 24:30). Апостол Павел е отслужил Евхаристията на кораб по време на буря (Деян. 27:35) и е невъзможно да се мисли, че той имал приготвен за тази цел не обикновен, а безквасен хляб.

Така че има доказателства поне за това, че в самото начало на историята на християнската църква е било безразлично дали хлябът, който ще се използва за тайнството, е безквасен или квасен. Думата ἄρτος (хляб) се извежда от някои от ἄρω – apto, compingo – ” прикрепвам”, “свързвам”, “съединявам” и др. Но, първо, съществуването на такъв глагол в гръцкия език е съмнително; и второ, ако изобщо съществува, би било съмнително дали ἄρτος може да се изведе от него. По-добре е да се изведе от αρω, “вдигам”, макар че точността на такова извеждане също не може да бъде напълно гарантирана. Във всеки случай обаче евангелистите ясно разграничават ἄρτος от ἄζυμος (ἄζυμος всъщност е прилагателно). При Филон се среща ἄρτους ἀζύμους, в израза τὰ ἄζυμα не може да се подразбира от ἄρτοι, и това разграничение изглежда почива на разграничаването и на евреите на двата термина. Евреите наричали безквасния хляб “маца”, в множествено число “мацот”, а обикновения хляб “лехем”, т.е. всякаква изобщо храна, зърнени продукти и хлябове за жертвоприношения, които вероятно не са били безквасни (макар че библейските изрази за тях са неясни). При превода на стих 26 на иврит в никакъв случай не би било възможно да се постави еврейското “маца” – безквасен хляб – вместо ἄρτος.

Много по-важен е въпросът за самото значение на думите, изречени от Христос: “това е Моето тяло”. Въпросът за това е дал повод за много литература и, разбираемо, тук не можем да обобщим всички спорове по този въпрос. Неговото обсъждане е предмет на догматическото богословие и ние препращаме читателя към трудовете по тази наука. Ще се постараем само да изложим с възможно най-голяма краткост същността на въпроса от екзегетична страна.

Протестантите, както е добре известно, са отхвърлили католическото (и православното) учение за пресъществяването (transubstantiatio) на хляба и виното и са заменили тази дума с термина “съсъществуване” (consubstantiatio и inconsubstantiatio) или присъствие на Христос in, cum и sub rapa. За да оправдаят това учение, много протестантски учени са се опитали да докажат, че на арамейски език, на който думите “това е Моето тяло” и “това е Моята кръв” са били първоначално произнесени от Христос, не съществува съюза “е”; на гръцки език той не обоначава, че хлябът и виното са наистина Тяло и Кръв на Христос, а глаголът ἐστί служи само за връзка между подлога и сказуемото. Чрез това тълкуване е било възможно да се придаде на Христовите думи само символично значение, т.е. Христос е искал да каже, че хлябът и виното служат само като символи или знаци на Неговото Тяло и Кръв. Това учение на протестантите се появява като протест срещу средновековните доктрини за transubstantiatio. Без да навлизаме в подробно изследване на целия този въпрос, ще посочим само факта, че католическото учение за пресъществяването (transubstantiatio) е чуждо на първоначалната християнска църква и терминът се появява едва през Средновековието. Но това не означава, че както в първоначалната християнска църква, така и дълго време след това хлябът и виното са били смятани само за символи на Тялото и Кръвта Христови. Дори еретиците, да не говорим за православните, са се бунтували срещу подобно учение.

Така Теодор Мопсуетски пише: οὐκ εἶπε τοῦτό ἐστι τὸ σύμβολον τοῦ σώματός μου καὶ τοῦτο τοῦ αἵματός μου, ἀλλὰ τοῦτό ἐστι τὸ σῶμα μου καὶ τὸ αἵμα μου (не е казал: това е символ на Моето тяло и Моята кръв, а това е Моето тяло и Моята кръв). Това, че думите на Христос са били разбирани от древната Църква в този, а не в друг смисъл, може да се проследи в продължение на много векове след Христовото възнесение. Изключение срещаме само при Ориген, на когото очевидно идеята за пресъществяването е била чужда. “Не този видим хляб, който (Иисус Христос) държеше в ръцете Си, Бог Слово нарече Свое тяло, а словото, в чието тайнство този хляб бе преломен. И не това видимо питие е нарекъл Своя Кръв, а словото, в чието тайнство това питие е било излято. Защото Тялото на Бог Слово или Кръвта, какво друго могат да означават, освен словото, което храни, и словото, което произвежда радост”.

Но ако при отсъствието на специалния термин transubstantiatio древните църковни писатели са признавали хляба и виното за Тяло и Кръв на Христос, какво е означавало това? Какво значение са имали думите на Самия Христос при установяването на тайнството? Как хлябът и виното могат да се претворят или да се пресъществят в Тяло и Кръв Христови? В отговор на тези въпроси нека най-напред кажем, че нито Самият Иисус Христос, нито Неговите апостоли са обяснили как става това. Но не може да има никакво съмнение, че давайки хляба и виното, Самият Христос ги е смятал наистина за Своето Тяло и Своята Кръв; друго тълкуване не е възможно, ако обърнем внимание на прекия смисъл на Неговите думи и не навлизаме в тънкостите на средновековното или което и да е друго богословие. Не можем да разберем как става това, то е Тайнство; нито пък можем да обясним смисъла на Христовите думи в самата им същност. Терминът consubstantiatio, разглеждан сам по себе си, е толкова слабо разбираем, колкото и transubstantiatio.Но ние нямаме нужда да разбираме самата същност на Тайнството. Ще отбележим само какъв разбираем смисъл се крие в разработеното впоследствие учение за пресъществяването. Дълбок интерес представлява не обяснението на смисъла на самото Тайнство, а обяснението на това какъв е бил психологическият и религиозният процес, чрез който хората са стигнали до мисълта за transubstantiatio.

“Дългият исторически процес, довел до идеята за пресъществяването, ще ни помогне и да изясним отчасти кое учение е по-правилно – учението за пресъществяването или учението за “съществуването” и други учения. От самите думи на Христос, Който разчупва хляба и го държи в ръцете Си, а след това заповядва да се пие от чашата, става ясно, че хлябът не е обикновен хляб, нито виното – обикновено вино. Но изглежда, че първоначално на това не е било обърнато особено внимание. Ние сме слабо запознати със “същностите” на нещата, те са недостъпни за нас и затова дори сега не можем да разсъждаваме за тях. Древните християни изобщо не са разсъждавали за това. Всичко, което виждаме, са само явления. Но без да знаем нищо за същностите, въпреки това много често разглеждаме едни и същи обекти от различни гледни точки и затова ги оценяваме по различен начин. Ако може би в началното християнско време действителната сила и значение на Христовите думи не са били напълно разбрани, с течение на времето това става все по-ясно и значението на хляба и виното се оценява все повече и повече, пропорционално на това колко по-високо и по-висше се е оказало в съзнанието на хората достойнството на Самия Христос. Колкото по-висша била тази заслуга, толкова по-висш бил следователно и дарът, който бил завещан от Него “за Негов спомен”.

Трябва да отбележим, че е общопризнато, че най-старата информация за установяването на тайнството Евхаристия не се намира в Евангелията, а в Първото послание на апостол Павел до коринтяните (1 Кор. 11:23-30), което е написано преди Евангелията. Апостол Павел, разбира се, е бил добре запознат с достойнството на Христовите заслуги; съответно апостолът оценява завещания от Него дар. Апостол Павел ясно разграничава евхаристийните хляб и вино от обикновените хляб и вино. Последните могат да се ядат и пият вкъщи. Но когато коринтяните се събират за Господната вечеря, те не ядат обикновен хляб и вино. Това ядене е възвестяване на смъртта на Господа, докато Той не дойде отново. Да се яде хлябът и да се пие чашата на Господа недостойно, означава да се провиниш срещу Тялото и Кръвта на Господа. Затова, за да не бъде недостоен, човек трябва да изпитва себе си, преди да участва в Евхаристията. Така Апостолът придава на евхаристийния хляб и вино най-високо достойнство, без изобщо да говори за transubstantiatio. С течение на времето всяко ограничаване на достойнството на хляба и виното започва да изглежда като ограничаване на самото достойнство на изкупителното дело на Христос. Тъй като достойнството на последното е безкрайно, а заслугите на Христос са неизмерими (което с времето става все по-ясно), завещаният от Него дар придобива все по-голямо достойнство и значение в очите на хората, докато накрая се стига дотам, че дори идеята, че хлябът и виното не са променени в самата си същност, започва да изглежда като ограничение на самото дело на Христос и Неговите заслуги”.

Ключът към разбирането на Христовите думи се намира в речта Му след нахранването на петте хиляди души с петте хляба (Йоан 6). На пръв поглед думите на Христос може би имат нещо общо с еврейската формула, която се произнася в отговор на въпроса: “Какво е това?”. – “Това е тялото на агнето, което бащите ни ядоха в Египет”. Самият Христос очевидно нито е ял хляб, нито е пил вино от чашата, макар че Йоан Златоуст твърди обратното (τὸ ἑαυτοῦ αἷμα αὐτός ἔπιεν).

Думата ἄρτον служи като допълнение към четири глагола – λαβών, εὐλογήσας, ἔκλασεν и δούς.