И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа.
И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа.
Първо послание на св. ап. Павла до Коринтяни – глава 15 – стих 45
Тъй е и писано: "първият човек Адам стана жива душа", а последният Адам - животворен дух.
Проф. А. П. Лопухин
За да се установи по-ясна връзка между този стих и предходните, следва в началото му да се постави думата „тогава“, след което целият този пасаж ще придобие напълно завършен и ясен вид в следната форма:
„По онова време, когато вече бяха сътворени небето и земята, но все още не се бяха появили никакви полски растения и житни култури, понеже нямаше дъжд, нямаше още човек, а над цялата земя се стелеше гъста мъгла – именно тогава Господ Бог създаде човека.“
“Господ Бог” – יְהוָה אֱלֹהִים
Тук, както и в много последващи части на Библията (Бит. 3:1, Бит. 3:9 и др.), двете божествени наименования – т.нар. тетраграматон ЯХВЕ (Йехова) и Елохим – са съчетани заедно. Това премахва всяка мисъл за коренно различие между тях, както се опитват да докажат враговете на Библията – представителите на отрицателната (рационалистична) критика.
“И създаде Господ Бог човека от земна пръст”.
Фактът на сътворението на човека вече беше споменат по-рано (Бит. 1:27) в разказа за сътворението на света – но само като споменаване, в рамките на общото описание на мирозданието. Тук обаче този акт се предава подробно и като самостоятелен предмет на повествование. „Като напомня в началото на глава II това, което вече е казано, Моисей подробно излага онова, което още не е било доразказано“, казва свети Ефрем Сирин в своето тълкувание на това място.
Самата идея за създаването на човека – по-точно на неговото тяло – от земя, или според по-близкия до оригинала израз – „от пръстта на земята“, се среща често както в Стария, така и в Новия Завет: Бит. 3:19, Бит. 18:27, Йов 10:9, 25:6, Пс. 29:10, Пс. 102:14, Пс. 118:73, Пс. 138:14–16, Екл. 3:20, 12:7, Сир. 17:1, 1Кор. 15:47–49; 2Кор. 5:1–4 и др.
В сътворението на човешкото тяло от земната пръст е вложена идеята за родството на човека с цялата видима природа, най-вече със животинското царство, което също е възникнало по творческото слово на Бога от същата тази земя (Бит. 1:24).
От друга страна, в признака за материалността на физическата природа на човека е вложена и мисълта за неговата тленност или смъртност. Всичко това, по думите на свети Йоан Златоуст, преподава чудесен нравствен урок по смирение: „За да ни се даде чрез самия образ на нашето сътворение постоянен урок да не мислим за себе си повече, отколкото трябва, затова Моисей така подробно описва всичко и казва: ‘Господ Бог създаде човека от пръстта на земята.’“ (Беседа върху книга Битие)
“вдъхна в лицето му дихание за живот”.
Или, по-точно в превод от еврейски: „вдъхна в ноздрите му дъха на животи“ (нишмат хаим – נִשְׁמַת חַיִּים), т.е. множествено число – което подчертава богатството и пълнотата на живота, който Бог вдъхва.
Както предходното образуване на тялото на човека от земя, така и настоящото одухотворяване от Бога не бива да се разбира в грубо телесен смисъл – сякаш Бог най-напред е оформил човешка фигура от глина, след което я е взел в ръце и буквално ѝ е духнал живот.
Всички такива места, по съвета на блажени Теодорит, трябва да се тълкуват „богоприлично“ (θεοπρεπῶς) – тоест в съответствие с величието, светостта и духовността на Бога.
Конкретно тук трябва да разбираме, че външният облик на човека е произлязъл от земята по творческото слово на Всемогъщия. Основната идея, която лежи в основата на целия библейски разказ за сътворението на човека, е желанието да се представи човекът като съединителна връзка между два свята – видимия, физическия свят и невидимия, духовния, и да бъде показан като цар на природата и образ на самия Бог на земята, като в същото време се утвърждава истината за безсмъртието на човешката душа.
А езикът, с който се изразява тази отвлечена, възвишена идея, е език на образи и картини, на който само и е могло да мисли и разбира древното човечество в такива случаи.
Сама по себе си, мисълта за това, че човек е съпричастен към божествения живот, намира паралели и на други места в Свещеното Писание: Йов 33:4, Еклесиаст 12:7, Деяния 17:25 и др.
“и стана човекът жива душа”.
Съединението на висшето божествено начало (Божия дъх) с низшия материален елемент (пръст от земята) има за резултат човека като жива душа, тоест съзнателна личност, надарена с разум и свободна воля.
Но заедно с това, човекът – тази „жива душа“ – безкрайно се отличава от Бога, Който е „дух животворящ“ (1 Кор. 15:45), и се отнася към Него като бледо копие към своя несравним оригинал.