едному – чудодействия, другиму – пророчество, едному – да различава духовете, другиму – разни езици, а другиму – да тълкува езици.
едному – чудодействия, другиму – пророчество, едному – да различава духовете, другиму – разни езици, а другиму – да тълкува езици.
Деяния на светите Апостоли – глава 2 – стих 4
И всички се изпълниха с Дух Светий, и наченаха да говорят на други езици, според както Духът им даваше да изговарят.
Проф. А. П. Лопухин
„чудодействия“ (ἐνεργήματα δυνάμεων, букв. “действия на сили”). Тук апостолът има предвид по-широко дарование: способността да се извършват всякакви чудесни действия за полза на Църквата: възкресяване на мъртви, изгонване на бесове, спасяване на хора, намиращи се в смъртна опасност и др.
„Пророчество“ (προφητεία). Това е вдъхновена реч, в която християнинът, за назидание на Църквата, говори за открити му от Светия Дух тайни от миналото и бъдещето на Христовата Църква, като същевременно изяснява и много явления от съвременния му живот. С такива пророчески слова църковният живот се оживявал и възвисявал; мнозина членове на Църквата намирали в тях успокоение от тревогите и утешение в скърбите си (срв. 1 Кор. 14:3).
„да различава духовете“ (διάκρισις πνευμάτων). Под „духове“ тук апостолът разбира изобщо хора, намиращи се в състояние на възторг или вдъхновение, което може да бъде резултат от действието на Светия Дух, но понякога може да възникне и по други причини, например от самовнушение или под влияние на бесовска сила. Затова духовете, т.е. вдъхновените хора, които се изявявали на богослужебните събрания, се нуждаели от особен контрол. Такъв контрол можели да упражняват всички християни, като различават признаците на истинското вдъхновение от Бога, посочени от апостола в стих 3, но в трудни случаи различаването на духовете можело да се извършва само от хора, получили за това особена благодат от Светия Дух.
„Разни езици“, по-точно: „родове езици“ (γένη γλωσσῶν). Този дар и досега поражда недоумение у тълкувателите на Свещеното Писание, които полагат много усилия да изяснят неговата същност.
Някои разбират израза „родове езици“ като обозначение на архаични или необичайни изрази, които вдъхновеният човек употребявал в речта си; други виждат в него различни говори на един и същ гръцки език; трети, главно древните църковни тълкуватели, го обясняват като дар да се говори на един или на няколко чужди езика.
Този дар, казвали те, бил особено полезен във времена, когато проповедниците на Евангелието трябвало да се обръщат към различни иноплеменни народи. Поради това те отъждествявали този дар с онзи, който всички вярващи, събрани в Сионската горница, получили в деня на слизането на Светия Дух, когато започнали да говорят „на разни езици“ (Деян. 2:4). С такова мнение обаче трудно може да се съгласим.
Първо, за какво биха били нужни такива езици дори на проповедниците на Евангелието? С двата езика, гръцкия и латинския, те спокойно можели да отидат във всяка провинция на Римската империя, без да се страхуват, че няма да бъдат разбрани. Второ, каква полза би донесъл този дар на коринтската Църква, където той, изглежда, се проявявал с особена сила и често по време на богослужебните събрания? Щели ли коринтяните да разберат нещо, ако някой от съгражданите им внезапно заговори на китайски или индийски език?
Освен това при подобно предположение би било трудно да се обясни защо апостолът не е казал просто „езици“, а е употребил израза „родове езици“. Още по-малко убедително е първото мнение, защото в църковната община на град Коринт, съставена предимно от необразовани хора, едва ли може да се предполага познаване на архаизми и провинциализми. И изобщо, възможно ли е вдъхновеният християнин, който сам не е разбирал ясно какво говори (1 Кор. 14:14), съзнателно да подбира в речта си такива излезли от употреба изрази? Същото може да се каже и по отношение на второто мнение.
От най-новите възгледи за този дар заслужават внимание два. Първият възглед вижда в „родовете езици“ реч, създавана непосредствено от Самия Свети Дух. В тази реч говорещият изразявал чувствата, обзели душата му, когато у него се утвърдило съзнанието за осиновяването му от Бога, когато почувствал себе си спасен. Тази реч представлявала нещо средно между пеене и говорене и наподобявала т.нар. речитатив. Но и този възглед не ни обяснява как такава реч е могла да служи за знамение за невярващите (1 Кор. 14:22), нито защо при такава реч би бил необходим тълкувател за слушателите ѝ (1 Кор. 14:13).
Според друг възглед изразът „родове езици“ има химнологично значение. Думата „род“ е музикално-химнологичен технически термин, а също така и думата „език“ в Стария и Новия Завет е имала химнологично значение и употреба. Така апостолът би указвал тук способността да се възпяват хвали на Бога в най-разнообразни тоналности и форми. И с този възглед обаче трудно може да се съгласим, тъй като той също не обяснява защо дарът на езиците е бил „знамение за невярващите“, както и защо химните, псалмите и другите музикални произведения, ако именно те се имат предвид, са получили това странно название „езици“ (γλωσσῶν). От всичко казано става ясно, че нито едно от съществуващите обяснения за разглеждания дар не притежава достатъчна убедителност.
Също така не може с по-голяма или по-малка вероятност да се каже какво точно е представлявал дарът „тълкуване на езици“ (ἑρμηνεία γλωσσῶν). Безспорно е само това, че тълкувателят, благодарение на действието на Светия Дух, е можел да прониква в тайните, за които говорел притежаващият дара на езиците, и да предава съдържанието на неговата реч на слушателите.
Що се отнася до въпроса под какви класове могат да бъдат подведени всички споменати в стихове 8–10 девет духовни дарования, и този въпрос едва ли може да бъде решен. Всички опити на тълкувателите в тази насока не дават задоволително обяснение. Отбелязва се само, че сходните дарове у апостола са поставени един до друг, а именно: словото на мъдростта и словото на знанието; вярата, даровете на изцеленията и чудотворствата; пророчеството и различаването на духове; разните езици и тълкуването на езици.