Послание на св. ап. Павла до Римляни – глава 2 – стих 15

че делото на закона е написано в техните сърца, те показват в туй време, когато тяхната съвест свидетелствува, и ),

„те показват“ – чрез изпълнението на нравствения закон те нагледно доказват на разумния наблюдател, „че делото на закона е написано в сърцата им“ – т.е. че онова, което е записано в богооткровения закон на Моисей върху каменни плочи, у езичниците е начертано в сърцето. В Писанието сърцето е седалище на чувствата, от които излизат решенията, определящи целия живот на човека (Мат. 15:19).

„тяхната съвест свидетелства“ – под съвест (συνείδησις) апостол Павел разбира съзнанието на човека за нравствения характер на неговите постъпки, когато той може да си каже дали те са добри или зли. Това предполага съществуването на норма, спрямо която съвестта оценява делата. По-точно преведено от гръцки: съвестта „съ-свидетелства“ (συμμαρούσης), като се присъединява към вътрешния подтик от сърцето да се извърши добро дело. Тоест съвестта е вторият свидетел за съществуването у езичниците на нравствен закон. Тя казва „амин“ на заявлението на моралния инстинкт, подобно на това как присъстващите в синагогата казвали „амин“ след прочитането на откъс от Закона.

„мислите им една друга се обвиняват, или се оправдават“ – равините обикновено спорели за греховността на различни постъпки. Така и езичниците обсъждат стойността на своите постъпки или по-точно на мислите и мотивите, които са в тяхна основа. Тези мисли (λογισμοί) спорят помежду си – едни осъждат, други оправдават. Това не е съдене на другите, а вътрешен съд на съвестния човек над самия себе си. Така помислите са отделни прояви на съвестта, която  преценява у тях делата и мотивите им, от които зависи и нравственият характер на действията.

И християните често дълго след извършването на дадено дело обсъждат вътрешно не само самия акт, но и мислите, които са имали, когато са го извършвали, и нерядко променят предишната си оценка. Съвестта често съди и самата себе си, изобличавайки се в предишна пристрастност или неискреност.

От думите на апостола ясно се вижда, че езичниците имат свой вътрешен закон (нравствен), имат и определени възгледи за човешките постъпки, които обсъждат – както това правят юдеите със Закона. Но дали е достатъчно само това? Ако те не изпълняват изискванията на нравствения закон, ще бъдат осъдени от Бога. С това положение юдеите без съмнение биха се съгласили. Но защо тогава не прилагат същото и към себе си? Та и те не изпълняват своя, богооткровен Закон – следователно и те ще бъдат осъдени от Бога.

Именно това апостолът иска да каже в 14–15 стихове.