“Върви (следвай) след Мене” – думите, пропуснати в стих 21 и намиращи се в Лука, Матей слага на това място. Възможно е ученикът да е последвал Христос до брега на езерото, но когато видял, че Христос иска да премине на другия бряг, поискал Неговото разрешение да се върне, за да погребе (θάψαί) баща си. На тази естествена и законна молба Спасителят отговаря, очевидно, с бездушен отказ. Но трябва да отбележим, че и в други случаи Спасителят поставя любовта към Себе...
“Върви (следвай) след Мене” – думите, пропуснати в стих 21 и намиращи се в Лука, Матей слага на това място. Възможно е ученикът да е последвал Христос до брега на езерото, но когато видял, че Христос иска да премине на другия бряг, поискал Неговото разрешение да се върне, за да погребе (θάψαί) баща си. На тази естествена и законна молба Спасителят отговаря, очевидно, с бездушен отказ. Но трябва да отбележим, че и в други случаи Спасителят поставя любовта към Себе Си над любовта към бащата, майката и най-близките роднини. За това говори и Матей (срв. Мат. 19:29, Мат. 12:48-50). Ако Иисус Христос приканва ученика да върви след Него, оставяйки баща си, който е починал (както личи от самата реч), и оставяйки погребението му на други лица, Той по никакъв начин не премахва или отслабва синовните чувства, а само ги заменя с по-висши – любовта към Себе Си. Следователно поканата на Спасителя не поражда морални затруднения от наша страна.
Много по-труден е въпросът какво има Той предвид под „мъртвите“ в първия случай („остави = остави = ἄφες, мъртвите да погребат своите мъртъвци“). Втората дума „мъртъвци“ не е трудна; тя може да бъде разбрана буквално. Но какво е значението на първата? На този въпрос се предлагат различни отговори.
Блаж. Теофилакт казва, че бащата на просителя е бил „невярващ“ или „неверен“ (ἄπιστος) и че това става ясно от думите „оставете мъртвите“, т.е., обяснява Теофилакт, „оставете невярващите“. Но ако „невярващите“ са били погребващите, то как от това следва, че бащата също е бил невярващ?
Блаж. Августин обяснява отговора на Спасителя по малко по-различен начин. Спасителят сякаш казва: „баща ти е мъртъв; има и (autem) други мъртъвци, които погребват своите мъртъвци, защото са невярващи“. Тук неверието не се приписва на бащата на просителя, а само на онези, които погребват.
Най-новите екзегети повтарят по различни начини тази мисъл на Августин. Майер предполага, че в първия случай νεκρούς означава “духовно мъртъв” (сравни Мат. 4:16 с Иоан 5:21, 25 и Лука 15:24), и цитира едно място от Ориген, според което ψυχὴ ἐν κακίᾳ οὖσα νεκρά ἐστιν – душата, пребиваваща в злото, е мъртва. Това тълкуване може да се счита за общоприето и широко разпространено. Но ако и в двата случая, или само в един от тях, думата „мъртви“ бъде заменена с „невярващи“, не трябва ли да се заключи, че речта на Христос е била презрителна и обидна за ученика, когото Той току-що е поканил да Го последва? Възможно ли е този ученик да Го е разбрал в смисъл, че под „мъртъвци“ Христос е имал предвид „духовно мъртвите“, „пребиваващите в злото“ и „невярващите“?
Решаването на тази трудност едва ли е възможно, дори ако приемем, че изразът на Христос е „поговорка“, чийто смисъл е: „Отвърни се от миналото, когато настоящето изисква внимание от твоя страна“.
Ако се приеме това тълкуване, тогава може да се помисли, че Христос изобщо не е говорил за мъртвите. Но това едва ли е така. Освен това няма доказателства, които да твърдят, че въпросният израз е бил поговорка. Случаят ни се струва обясним, ако вместо думата „мъртъв“ в първия случай поставим думата „смъртен“. Гърците очевидно не са правили голяма разлика между тези термини. Думата, която може да се преведе със „смъртен“, при тях е θανατόεις и θνητός. Въпреки че не може да се докаже, че νεκρός в първия случай тук означава „смъртен“, все пак смисълът на Христовите думи ще бъде съвсем ясен само когато думата се тълкува в посочения смисъл. Във всеки случай „духовно мъртъв“ е било понятие, звучащо по-мъдро в ушите на тогавашните ученици на Христос, от обикновеното „смъртен“ – понятие, иначе почти тъждествено с „духовно мъртъв“.
В Новия Завет νεκρός понякога означава не мъртъв, а жив, макар и мъртъв (вж. Лук. 7:15, 15:24; Деян. 20:9; 1 Сол. 4:16).
Проф. А. П. Лопухин
“Върви (следвай) след Мене” – думите, пропуснати в стих 21 и намиращи се в Лука, Матей слага на това място. Възможно е ученикът да е последвал Христос до брега на езерото, но когато видял, че Христос иска да премине на другия бряг, поискал Неговото разрешение да се върне, за да погребе (θάψαί) баща си. На тази естествена и законна молба Спасителят отговаря, очевидно, с бездушен отказ. Но трябва да отбележим, че и в други случаи Спасителят поставя любовта към Себе Си над любовта към бащата, майката и най-близките роднини. За това говори и Матей (срв. Мат. 19:29, Мат. 12:48-50). Ако Иисус Христос приканва ученика да върви след Него, оставяйки баща си, който е починал (както личи от самата реч), и оставяйки погребението му на други лица, Той по никакъв начин не премахва или отслабва синовните чувства, а само ги заменя с по-висши – любовта към Себе Си. Следователно поканата на Спасителя не поражда морални затруднения от наша страна.
Много по-труден е въпросът какво има Той предвид под „мъртвите“ в първия случай („остави = остави = ἄφες, мъртвите да погребат своите мъртъвци“). Втората дума „мъртъвци“ не е трудна; тя може да бъде разбрана буквално. Но какво е значението на първата? На този въпрос се предлагат различни отговори.
Блаж. Теофилакт казва, че бащата на просителя е бил „невярващ“ или „неверен“ (ἄπιστος) и че това става ясно от думите „оставете мъртвите“, т.е., обяснява Теофилакт, „оставете невярващите“. Но ако „невярващите“ са били погребващите, то как от това следва, че бащата също е бил невярващ?
Блаж. Августин обяснява отговора на Спасителя по малко по-различен начин. Спасителят сякаш казва: „баща ти е мъртъв; има и (autem) други мъртъвци, които погребват своите мъртъвци, защото са невярващи“. Тук неверието не се приписва на бащата на просителя, а само на онези, които погребват.
Най-новите екзегети повтарят по различни начини тази мисъл на Августин. Майер предполага, че в първия случай νεκρούς означава “духовно мъртъв” (сравни Мат. 4:16 с Иоан 5:21, 25 и Лука 15:24), и цитира едно място от Ориген, според което ψυχὴ ἐν κακίᾳ οὖσα νεκρά ἐστιν – душата, пребиваваща в злото, е мъртва. Това тълкуване може да се счита за общоприето и широко разпространено. Но ако и в двата случая, или само в един от тях, думата „мъртви“ бъде заменена с „невярващи“, не трябва ли да се заключи, че речта на Христос е била презрителна и обидна за ученика, когото Той току-що е поканил да Го последва? Възможно ли е този ученик да Го е разбрал в смисъл, че под „мъртъвци“ Христос е имал предвид „духовно мъртвите“, „пребиваващите в злото“ и „невярващите“?
Решаването на тази трудност едва ли е възможно, дори ако приемем, че изразът на Христос е „поговорка“, чийто смисъл е: „Отвърни се от миналото, когато настоящето изисква внимание от твоя страна“.
Ако се приеме това тълкуване, тогава може да се помисли, че Христос изобщо не е говорил за мъртвите. Но това едва ли е така. Освен това няма доказателства, които да твърдят, че въпросният израз е бил поговорка. Случаят ни се струва обясним, ако вместо думата „мъртъв“ в първия случай поставим думата „смъртен“. Гърците очевидно не са правили голяма разлика между тези термини. Думата, която може да се преведе със „смъртен“, при тях е θανατόεις и θνητός. Въпреки че не може да се докаже, че νεκρός в първия случай тук означава „смъртен“, все пак смисълът на Христовите думи ще бъде съвсем ясен само когато думата се тълкува в посочения смисъл. Във всеки случай „духовно мъртъв“ е било понятие, звучащо по-мъдро в ушите на тогавашните ученици на Христос, от обикновеното „смъртен“ – понятие, иначе почти тъждествено с „духовно мъртъв“.
В Новия Завет νεκρός понякога означава не мъртъв, а жив, макар и мъртъв (вж. Лук. 7:15, 15:24; Деян. 20:9; 1 Сол. 4:16).