От Матея свето Евангелие – глава 5 – стих 4

Срв. Лука 6:21.

Нека първо да отбележим, че стихове 4 и 5 са с различна последователност в различните кодекси и това пренареждане е било известно още през II век. Първото блаженство („Блажени бедните духом“) в Тишендорф и във Вулгата е последвано от „Блажени кротките“. Но в няколко кодекса (Синайски, Ватикански, Ефремов и много унциални кодекси) първото блаженство е последвано от „блажени плачещите“. Тази последователност може да се счита за общоприета, тя е възприета и в нашите славянски и руски текстове. Разликата, разбира се, или не оказва никакво, или оказва много малко влияние върху смисъла и съдържанието на блаженствата. Защо се е появила, е трудно да се каже.

Съществуващите обяснения за връзка между първото и второто блаженство като цяло са незадоволителни. Както беше посочено по-горе, водещата идея на блаженствата задава думата “блажени” (μακάριοι). Опитите да бъдат обяснени чрез друга връзка не са убедителни. Някои съвременни екзегети  обясняват по следния начин логическия ход на мисълта на Спасителя за блаженствата. Първо в човека се появява осъзнаване на неговата вътрешна нищета, нищетата на духа; последица от това е скръбта, която произлиза от съзнанието за своята вина и несъвършенство; а оттам идват кротостта и стремежът към истина. Когато това стремление бъде задоволено и човек получи прошка, в него се събуждат милосърдие и любов към другите, той се очиства от греховете си и се стреми да предаде на другите мира, който сам е постигнал. Но дори това обяснение да не е ясно и да е малко изкуствено – във всеки случай поне от преките слушатели на на Христос то не е можело да бъде разбрано – все пак то може да бъде приложено, но само за блаженствата, изложени в стихове 3–7. С много голямо затруднение и неясноти то може да бъде приложено към останалите блаженства. Защото как след нищетата на духа, скръбта, кротостта, търсенето на правда и милосърдието ще следват блаженства, зависещи от различни оскърбления, гонения и преследвания? Това обяснение не го обяснява. Много по-вероятно е да се предположи, че и тук Спасителят е искал просто да изброи качествата и характера на хората, които трябва да станат жители на създаваното от Него Небесно Царство, и основание е намерил в тълпата, събрала се около Него, а не е говорил за психологическия процес , като постепенна подготовка за Царството, и за духовното развитие на човека (срв. Лука 6:20 и т.н., където блаженствата са подредени в съвсем различен ред, отколкото е в Матей). Трудно може да се отговори на въпроса дали думите на Христос изчерпват цялото щастие на човека в новото Царство или, с други думи, дали са изброени напълно хората, които ще бъдат блажени. Може би, ако пред Христос стоели и други хора, каквито нямало в тълпата около Него, към речта Му щяха да бъдат добавени и други блаженства. Поне със сигурност знаем, че освен изброените от Христос в тази проповед блажени, е имало и други хора, наречени блажени, които са достойни да станат членове на Неговото царство (Мат. 11:6; Лука 7:23; Деян. 20:35).

Няма никакво съмнение, че колкото и прости и очевидни да са истините, посочени от Христос, те не могат да бъдат постигнати от естествения човек със собствения му разум и трябва да бъдат признати за откровение, при това висше и божествено. Паралелите, цитирани от Талмуда, не се отнасят за всички блаженства. Би било безполезен опит да се свърже Мат. 3-4 с Ис. 61:1-3 и да се покаже, че Христос само повтаря думите на пророка, защото за всеки читател на Библията е ясно, че между Христовата реч за блаженствата и споменатото място на пророк Исайя няма никакво сходство, освен отделни изрази. Възможно е обаче редът на първите две блаженства, т.е. думите за плачещите след нищите, наистина да е бил определен от горния пасаж от пророк Исайя. Що се отнася до самото значение на думата „плачещи“ (πενθοῦντες), разликата между нея и други гръцки думи, изразяващи скръб, печал, изглежда е, че тя означава скръб, съединена с проливане на сълзи. Затова тази гръцка дума се противопоставя на смеха (Лука 6:25; Яков 4:9). Като цяло изразът означава както буквално, така и в преносен смисъл да плачеш, и то най-вече като последица от някакво страдание (πένθος от πάσχω – страдание). Да се каже, че тук той означава плач за грехове и т.н., означава отново да се оттеглим в областта на абстрактностите. Според нашето обяснение Христос, когато е видял бедните духом пред Себе Си, може би е видял и онези, които са плачели. Такива хора несъмнено са познати на всеки, даже и на обикновения проповедник. Ако в момента около Христос не е имало плачещи, Той може би ги е видял преди. Той ги е приветствал във второто блаженство, независимо на какво се е дължал плачът им. Думата „утешат“ е толкова естествена след думата „плачещи“. Разбира се, най-естественото състояние за всички скърбящи е те бъдат утешени. Думата “утешат” обаче не изразява напълно мисълта на гръцката дума (παρακαλέω), която всъщност означава “призовавам”, “викам”, а след това “казвам нещо на някого”, “увещавам”, “убеждавам”, “моля някого за помощ и оказвам съдействие”. Последният израз съответства най-точно на παρακληθήσονται, използван в стих 4. Следователно смисълът на въпросните блаженства може да бъде следният: Блажени плачещите, защото те ще получат помощ, от която сълзите им ще престанат.

Христос нарича тук блажени скърбящите; и не просто скърбящите, но обхванатите от силна печал. Защото Той не е казал „скърбящите“, а плачещите. И тази заповед учи на всяка мъдрост. Наистина, ако този, който оплаква смъртта на децата, жена си или някой от роднините, във времето на своята скръб не се увлича нито от любов към богатството и плътта, нито от слава, не се дразни от оскърбления, не се обхваща от завист, не се предава на някоя друга страст, а е изцяло погълнат от скръбта си, то тогава не е ли много по-голямо безстрастието към всичко това у тези, които подобаващо оплакват греховете си?