От Лука свето Евангелие – глава 24 – стих 13

И тъй, нека и ние, боголюбиво събрание, подражаваме на тази двойка ученици и, като оставим онзи Йерусалим, който първо уби пророците, а после и Христос – който и Сам Христос оплаква като убиец на пророците и като онзи, който с камъни убиваше апостолите – нека приемем, че това е злото, противоположно на добродетелта: онова, което разпна Господа на истината и отхвърли пророческите и апостолските слова. Като избягваме това зло, нека с усърдие се стремим да достигнем до селото Емаус, тоест до практическата добродетел, която е на разстояние шестдесет стадия.

Числото шестдесет означава десетократно умножената шестица на заповедите, чрез които праведните наследяват Божието царство. Защото практическата добродетел, когато се умножава чрез труд, достига до шестдесет, както научаваме и от притчата за сеяча. Като извървим този път, подобен на шестдесетте стадия, ще видим Господа сякаш вървящ с нас духовно и беседващ с нас. Защото при човека, който се труди за придобиване на добродетели, идва Словото като съподвижник, прогонва леността и дарява Своята сила, без която не може да се извърши нито едно дело, угодно на Бога.

В началото Словото се приближава и прави присъствието Си слабо осезаемо, но по-късно се открива по-ясно. Защото душите на добродетелните, колкото повече се очистват, толкова повече познават и Бога. Най-вече Той им се открива при преломяването на хляба, тоест при причастяването със страшните Тайни. И не се учудвай, че макар да се явява на учениците, веднага става невидим. Такова е божественото великолепие: от една страна просвещава ума на очистените, а от друга – мигом се отдръпва като мълния и става недостижимо. Това божествено съвършенство, когато обхване душата, която обича, поражда в нея копнеж и я привлича към нещо по-висше.

Животворното възкресение на Господа не се доказва на Неговите избрани ученици чрез този знак, а първо са били удостоени да го видят жените мироносици. След тях – учениците на учениците, двама от които са онези, които вървяха към селото Емаус в същия ден, в който се извърши великото тайнство на възкресението.

Обстоятелството, че евангелистът споменава името на единия, а скрива името на другия, е накарало мнозина да правят различни предположения относно неговото име. Някои твърдят с увереност, че това е Натанаил Кананит, други – че е Симон, а трети – че е друг. Изглежда обаче по-вероятно, че това е Лука (лицето, чието име е скрито), авторът на тези думи. Затова от скромност той е премълчал името си. И за да не изглежда, че изказваме необосновано предположение, нека приведем тук като достоверен свидетел Симеон, който е съставил преводите с голям успех. Той споменава това в своя коментар върху свети Лука.

За пътуването на двамата Христови ученици до Емаус в деня на Христовото възкресение и за явяването на възкръсналия Христос пред тях разказва само евангелист Лука. Евангелист Марк прави само намек за това явяване (Марк 16:12-13).

“двама от тях” – не от апостолите, а изобщо от Христовите ученици, които са били в Йерусалим (срв. стих 33), за които има намек в стих 9 с думите: “и на всички други”.

“Емаус”. При Йосиф Флавий има Амаус (Йосиф Флавий. “Юдейската война”, VII, 6, 6) – малко селце на 60 стадия (1,5 географски мили) от Йерусалим на северозапад, т.е. на три часа път (в долината на Юдея е имало и град Емаус, или Никополис, но той е бил на 176 стадия от Йерусалим. От двамата пътници е известно само името на единия – Клеопа (стих 18). В другия спътник са виждали някакъв неизвестен Амаон (Амвросий Медиолански), или Натанаил (Епифаний Кипърски), Петър или Симон Зилот (Ориген, Кирил) и накрая самия Лука (Теофилакт Охридски). Но всичко това са само предположения.

“Пътят за Емаус минаваше през планини и долини, като с отдалечаването си от Йерусалим ставаше все по-пустинен. Самият Емаус се намираше над една котловина, през която течеше река и разпръскваше там зеленина и красота. Лозята и маслодайните дървета, засадени на тераси по планинския склон, и белите и червени цветове на бадемовите дървета, които сега цъфтяха в долините, правеха края на пътуването в приятен контраст с неговото начало” (Geikie. “The Life of Christ”, ch. 4, p. 276).