От Лука свето Евангелие – глава 11 – стих 3

„Хлябът наш насъщен (ἐπιούσιον) дай ни днес“ (Мат. 6:11), казва Господ. Другият евангелист го нарича „ежедневен хляб“ (καθ’ ἡμέραν) (Лука 11:3).

Първото наименование обозначава възвишената природа на този хляб – че той стои над всички сътворени същности, превъзхожда всичко сътворено по висотата на своето величие и освещение. А второто име показва начина на употреба и ползата му: когато Христос казва „ежедневен“, това означава, че не можем да пребъдваме духовно живи и един ден без него.

А думите „дай ни днес“ означават, че трябва да го приемаме всеки ден, и че вчерашното му вкусване не е достатъчно, ако и днес не ни бъде подаден. Ежедневната нужда от този хляб трябва да ни напомня, че непрестанно трябва да изливаме тази молитва, защото няма ден, в който да не се нуждаем да укрепваме „вътрешния човек“ чрез приемането на този Божествен хляб.

Думите „днес“ могат да бъдат разбрани и като отнасящи се до настоящия живот: „Дай ни този хляб, докато пребиваваме в този век.“ Защото знаем, че и в бъдещия живот той ще бъде подаван на онези, които са го заслужили; но ние се молим да ни бъде даден сега, в земния живот. Защото който не бъде удостоен да го приеме тук, няма да може да се причасти и в бъдещия век. (Събеседвания)

Трябва да се размисли върху това, че след като ни предаде тази прошение – „Да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята“ – Той, говорейки на хора от плът, а не на безстрастни и безтелесни ангели, слиза до нуждите на нашите тела.

И Той ни учи да се молим не за богатство или за удовлетворяване на плътските желания, а за насъщния хляб. А за да наложи още по-голямо ограничение, добавя „днес“, за да не се безпокоим за утрешния ден.

Тук възниква затруднение поради обстоятелството, че на Изток има мнозина, които не приемат ежедневно Господнята вечеря. Те защитават тази своя практика, позовавайки се на църковния авторитет, като твърдят, че правят това без вина и че не са възпрепятствани от онези, които ръководят Църквата.

Но без да изказваме мнение по този въпрос в която и да е посока, трябва несъмнено да имаме предвид следното: Господ ни е дал правило за молитва, което не бива да престъпваме.

Кой тогава ще дръзне да твърди, че тази молитва трябва да се произнася само веднъж? Или ако два или три пъти, то само до момента, в който приемем Тялото Господне? Защото след това вече не можем да кажем „Дай ни днес“ това, което вече сме получили. Или пък някой би могъл по тази причина да ни принуди да извършваме този тайнствен обред едва в края на деня?

Слово за проповедта на планината

Защото Христос е хлябът на живота, и този хляб не принадлежи на всички хора, а на нас. Ние се молим този хляб да ни бъде даван ден след ден, за да не би, след като сме в Христос и ежедневно приемаме Евхаристията като храна за спасение, да бъдем лишени от небесния хляб поради извършването на някакъв тежък грях и така да се отделим от тялото Христово. Затова се молим, щото ние, които пребъдваме в Христос, да не се отклоняваме от Неговото освещение и Неговото тяло.

DE ORATIONE DOMINICA

Гръцката дума тук, която ние превеждаме като „supersubstantialis“ (свръхсъщностен), е επιούσιος. Септуагинтата често използва думата περιούσιος, с която, когато направим справка с еврейския текст, откриваме, че винаги превеждат думата סְגֻלָּה (sogola). Симах я превежда като ἐξαίρετος, тоест „главен“ или „отличен“, въпреки че на едно място я е интерпретирал като „особен“ (peculiar). Следователно, когато се молим Бог да ни даде нашия „особен“ или „главен“ хляб, имаме предвид Него, който казва в Евангелието: „Аз съм живият хляб, който слезе от небето.“ (Йоан 6:51).

Насъщния ни хляб дай ни днес

Преди свещеникът да произнесе по време на Божествената Евхаристия думите на Христос: „Вземете, яжте… пийте от него всички…“, това, което принасяме, се нарича хляб. След призоваването вече не го наричаме хляб, а Тяло. Но защо в Господнята молитва, която изричаме след освещаването, казваме „нашия хляб“? Но добавяме „насъщния“, тоест този, който е необходим за съхранението на същността. Същността на душата ни не се поддържа от хляба, който влиза в тялото ни, а от небесния хляб.

Наричаме го обаче и „насъщен“ („ἐπιούσιο“), което също означава „ежедневен“, защото в древността наричали „утрешния ден“ – „ἐπιοῦσαν ἡμέραν“. Така с една дума изразяваме две значения.

Но ако този хляб е и ежедневен, и необходим за съхранението на същността, защо чакаме да мине цяла година, за да се причастим? Нека приемаме всеки ден това, което ни е нужно всеки ден. Нека живеем така, че да сме достойни да се причастяваме всеки ден. Защото онзи, който не е достоен да го приема всеки ден, няма да бъде достоен да го приеме дори веднъж в годината.

Йов принасяше всеки ден жертва за своите синове, от страх да не би да са съгрешили с думи или с помислите на сърцата си (Йов 1:5). И ние знаем, че всякога, когато се принася безкръвната жертва, се възвестяват смъртта, Възкресението и Възнесението на Господа, отново ни се дава опрощение на греховете – и въпреки това не приемаме Хляба на Живота? Който има рана, търси лекарство. Да бъдем поробени от греха е рана. А небесното лекарство са Пречистите Тайни.

Ако се причастяваме всеки ден, тогава всеки ден за нас е „днес“. Ако днес Христос е в нас, Той обновява и възкресява днешния ни ден. Как? Отец, Който е на небесата, казва на Иисус: „Ти си Мой Син, Аз днес Те родих“ (Пс. 2:7). „Днес“ е денят, в който Христос възкръсва. Съществуват вчера и днес. Но апостолът казва: „Нощта премина, а денят наближи“ (Рим. 13:12). Нощта на „вчера“ е отминала. Днешният ден е дошъл.