Съборно послание на св. ап. Иуда – глава 1 – стих 5

След като говори за разврата на нечестивите – николаити, валентиниани и маркионити, апостолът добавя, че Господ е избавил народа от египетската земя и т.н. С това той показва, че Основателят на Стария и Новия Завет е един и същ Бог, а не, както твърдят тези лъжеучители, че един Бог — гневен и жесток, е дал Стария Завет, а друг — негневен и човеколюбив, Новия. Същото показва и това, че днешните нечестивци няма да останат ненаказани, както и онези, които излязоха от Египет, не останаха без наказание. Защото макар Бог със Своята превъзходна сила и по клетвата към техните отци да ги избави от египетското робство, когато те престъпиха Закона, не ги пощади, а им въздаде заслуженото: Божието благоволение към техните праотци и свръхестествената сила на чудесата не им помогнаха; и онези, които преминаха Червено море по сухо, по-късно, заради отстъпление от вярата, загинаха.

Оспорвайки теоретичната и нравствено-практическа лъжа за християнството на новопоявилите се лъжеучители, както и тяхното дуалистично разделение на Стария и Новия Завет и моралния антиномизъм, апостол Юда подчертава, че Христос, Синът Божий, действа още в Стария Завет като всемогъщ и справедлив Съдия. За да докаже това, той посочва три добре известни примера от Свещеното Писание за Божия съд над онези, които нарушават вечния по същността си Божи закон. Първият пример – съдът над израилтяните, загинали в пустинята, е особено въздействащ за християните от средите на евреите: макар че Бог ги бе избавил от египетското робство, те поради неверието си бяха осъдени да загинат (Чис. 14:11, 22–35; Втор. 1:32; 1 Кор. 10:5). Както отбелязва блажени Теофилакт, дори онези, които преминаха Червено море по сухо, по-късно отпаднаха от вярата и загинаха. От това християните трябва да разберат, че благодатта, която са получили, не ги освобождава от задължението да живеят свято и да се подвизават в благочестие, както твърдят лъжеучителите, а напротив, тя изисква още по-усърден духовен живот.