Първа книга Моисеева – Битие – глава 3 – стих 15

“и ще всея вражда между тебе и жената”,

Този раздел е много важен. В него е заложено пророчество, което преминава през цялата световна история чак до самия край на света и същевременно се изпълнява на всяка страница от споменатата история. Назованата тук дълбока вражда представлява онази вътрешна опозиция, която съществува между доброто и злото, светлината и тъмнината (Йоан 3:19–20; 7:7; 1 Йоан 2:15) – тази вражда намира отражение дори и в сферата на висшите духове (Откр. 12:7–9). „Първата жена в света първа попадна в мрежата на дявола, но тя също чрез своето разкаяние (има се предвид покаянието през целия ѝ живот извън рая) първа разклаща властта му над себе си“ (епископ Висарион Нечаев).

Много от отците на Църквата (Юстин, Ириней, Киприян, Йоан Златоуст, Иероним и др.), основавайки се на различни места в Свещеното Писание, отнасят това указание не толкова до Ева, колкото до онази велика жена, която повече от всички други е въплътила в себе си „враждата“ към царството на сатаната, като е послужила на тайната на въплъщението (Откр. 12:13, 17; Гал. 4:4; Ис. 7:14; Лука 2:7; Йер. 31:22). Вместо гибелното приятелство между жената и змията, между тях се поставя спасителна вражда. Тъй като жената на първия Адам беше причина за падението, то майката на втория Адам стана средство за спасение.

“и между твоето семе и нейното семе”;

Под „семе на змията“ в най-близкия, буквален смисъл се разбира потомството на естествената змия, т.е. всички бъдещи влечуги от този вид, с които потомството на жената – тоест цялото човечество – води изначална и ожесточена война. Но в по-нататъшния, определен чрез аналогия смисъл, това символизира потомството на змията-изкусител, т.е. децата на дявола по дух, които в езика на Свещеното Писание се наричат ту „рожби ехидни“ (Мат. 3:7; 12:34; 23:33), ту „плевели на Божията нива“ (Мат. 13:38–40), ту направо „синове на погибелта, дяволски син, враг на всяка правда“ (Йоан 8:44; Деян. 13:10). Сред тези чеда на дявола Свещеното Писание особено изтъква един „велик противник“, „човекът на беззаконието и синът на погибелта“, т.е. Антихристът (2 Сол. 2:3–4).

В този дух е и тълкуванието на „семето на жената“: под него също така, на първо място, се разбира цялото ѝ потомство – целият човешки род. В по-нататъшния смисъл, определен от контекста на речта, под него се разбират благочестивите представители на човечеството, които активно се борят със злото, царуващо на земята. Накрая, от средите на последните, Свещеното Писание дава основание да бъде изведен Един Велик Потомък, роден от жена (Гал. 4:4; Бит. 17:7, 19), като победоносен противник на Антихриста и главен виновник за победата над змията.

то ще те поразява в главата, а ти ще го жилиш в петата”.

Самият процес и характер на споменатата по-горе вражда е нагледно изобразен чрез художествената картина на великата борба между двете враждуващи страни – борба със смъртоносен изход за едната (поразяване в главата) и сравнително незначителна вреда за другата (ужилване в петата). Доста близки аналогии на този образ се срещат и на други места в Свещеното Писание (Римл. 16:20 и др.). Споменаването тук на жената, змията и техните потомства, на поразяването в главата и ужилването в петата – всичко това не е нищо друго освен художествени образи, но образи, изпълнени с дълбок смисъл: в тях е вложена идеята за борбата между царството на светлината, правдата и доброто, и областта на тъмнината, лъжата и всякаквото зло. Тази високо драматична борба, започнала още от момента на грехопадението на нашите прародители, преминава през цялата световна история и ще се завърши едва в царството на славата с пълната победа на доброто, когато, според словото на Писанието, Бог ще бъде „всичко във всички“ (1 Кор. 15:28; срв. Йоан 12:32).

Завършекът на тази борба ще бъде онзи духовен двубой, за който става дума тук, когато „Той“ (αὐτὸς – местоимение в мъжки род), т.е. Великият Потомък, ще влезе в битка със самата змия или с главното ѝ изчадие – Антихриста, и ще го порази в главата (2 Сол. 2:8–9; Откр. 20:10).

Любопитно е, че традицията на езичеството е съхранила доста устойчива памет за този важен факт и върху различни художествени паметници е изобразила дори самата сцена на тази борба. Ако това божествено обещание за победа над дявола е жив източник на утеха и радост за нас, то какъв ли животворен лъч на надежда е било то за падналите прародители, които за първи път са чули от самия Бог тази радостна вест? Поради това даденото обещание напълно заслужено се нарича „първоевангелие“ – т.е. първата блага вест за бъдещия Избавител от робството на дявола.