Първа книга Моисеева – Битие – глава 1 – стих 1

“В начало”. Както у светите Отци, така и в цялата по-късна тълковна традиция съществуват два основни типа тълкувания на израза „в началото“.
Според господстващото мнение на някои (например Ефрем Сирин), това е прост хронологичен указател за началото на сътворението на видимия свят – на всичко онова, чието формиране след това се описва подробно. Според алегоричното тълкуване на други (Теофил Антиохийски, Ориген, Амвросий Медиолански, Августин и др.), изразът „в началото“ има индивидуален, по-дълбок смисъл, съдържащ скрито указание за предвечното раждане на Второто Лице на Света Троица – Божия Син, в Когото и чрез Когото е сътворено всичко (Йоан 1:3; Кол. 1:16).

Библейските паралели дават основание да се обединят и двата подхода: от една страна, тук може да се види намек за съвечния на Отца Син (Логоса) и за идеалното сътворение на света чрез Него (Йоан 1:1–3, 10; 8:25; Пс. 83:3; 1Петр. 1:20; Кол. 1:16; Откр. 3:14); от друга страна – с още по-голяма сигурност – тук се посочва началото на осъществяването на Божиите вечни планове в началото на времето или заедно със самото време (Пс. 101:26; 83:12–13; 135:5–6; 145:6; Евр. 1:10; Притчи 8:22–23; Ис. 64:4; 41:4; Сир. 18:1 и др.).

“сътвори Бог”. Тук е използван еврейският глагол бара, който според общото вярване на юдеите и християните, както и според цялото по-нататъшно библейско употребление, е израз на Божествено действие (Бит. 1:1; 2:3–4; Ис. 40:28; 43:1; Пс. 148:5; Изх. 34:10; Чис. 16:30; Йер. 31:22; Мал. 2:10 и др.). Този глагол обозначава творческо действие, създаване „от нищо“ (Чис. 16:30; Ис. 45:7; Пс. 101:26; Евр. 3:4; 11:3; 2Мак. 7:28).

По този начин се отхвърлят всички материалистични хипотези за света като самосъществуваща субстанция, както и пантеистичните идеи за света като излъчване или еманация на Божеството. Библейското разбиране утвърждава, че светът е дело на Твореца, Който е призовал всичко от небитие към битие чрез волята и всемогъществото Си.

“небето и земята” като два конкретни противоположни полюса на вселената обикновено служат в Библията като израз за цялата вселена (Пс. 101:26; Ис. 65:17; Йер. 23:24; Зах. 5:9). Освен това, мнозина тълкуватели виждат тук отделно посочване на сътворението на видимия и невидимия свят, включително на ангелите (Феофил Антиохийски, Василий Велики, Теодорит, Ориген, Йоан Дамаскин и др.). Основания за това тълкуване са: библейската употреба на думата „небе“ като синоним на небесните същества – ангелите (3Цар. 22:19; Мат. 18:10); както и контекстът на разказа, където хаосът и неустройството засягат само земята (видимия свят), докато „небето“ е отделено от „земята“ и дори противопоставено като устроения, невидим, горен свят. Това се потвърждава както в Стария Завет (Йов 38:4–7), така и особено в Новия Завет (Кол. 1:16).

Не извън границите, до които последователно стига разумът, се намира и това предположение за материята, което твърди, че тя произлиза от нещо умопостижимо и невеществено. Защото ще видим, че всяка материя се състои от някакви качества и ако беше лишена от тях, изобщо не би могла да бъде възприета с разума.
Но всеки вид качество в мисленето се отделя от носещата основа. Самото понятие е нещо умопостижимо, а не телесно видение. Например, когато виждаме някакво животно, дърво или друго материално същество, много от качествата му можем да възприемем мислено поотделно, и умственото понятие за всяко качество не се смесва с видимото тяло.
Понятието за цвят е едно, за тежест е друго, за количество – отново друго, както и за всяко сетивно свойство като мекота или дължина. Тези качества не се сливат нито помежду си, нито с тялото като такова в понятието на разума.
Ако възприемаме цвета умствено, възприемаме по същия начин и твърдостта, количествеността и останалите свойства. И ако при отнемането на всяко от тези качества се губи възможността за възприятие на съществуващото, следва да заключим, че липсата на тези качества води до унищожаването на тялото, а тяхното съединение поражда материалната природа.

Така както не е тяло онова, в което няма нито цвят, нито вид, нито твърдост, нито пространственост, нито тежест, нито други подобни свойства, така и всяко от тези свойства, взето поотделно, не е тяло, а нещо отделно от него.

Следователно там, където всички тези качества се съединят заедно, се поражда телесното битие.
Но ако понятието за тези свойства принадлежи на ума, а също така умопостижимо е и Божието естество, то няма никакво противоречие в това, че Безтелесното Естество е породило тези умопостижими начала, от които после възниква материалният свят. Защото именно умопостижимото естество поражда умопостижими сили, а тяхното взаимно съединение дава съществуване на материалната природа.

Но нека засега да се докоснем до това разсъждение само бегло. Ние трябва отново да върнем словото си към вярата, чрез която приемаме, че вселената е сътворена от нищо.

Но защитниците на противоположното (антибиблейско) учение се стараят да докажат, че материята е вечна заедно с Бога, използвайки следните доводи в подкрепа на своето учение. Ако Бог по природа е прост, невеществен, без качества, без количество, несъставен и чужд на всякаква външна форма…, тогава как е възможно от невещественото да произлезе вещество, от природата, която няма пространственост – да се появи пространствена природа?
Затова разумът, според тях, принуждава по необходимост да се признае, че или Бог е веществен, понеже от Него е произлязло веществото, или – ако някой не се съгласи с това – е необходимо да се приеме, че за сътворението на вселената веществото е дошло при Него отвън; и така, освен Бога, е съществувало и нещо друго, което е било вечно заедно с Вечното и неродено.
По този начин разумът стига до заключението, че съществуват две безначални и неродени същности: едната, която действа творчески, и другата, която пасивно приема това изкусно действие.