Първо послание на св. ап. Павла до Коринтяни – глава 12 – стих 28

Изброявайки различните дарования и служения, съществуващи във вселенската Църква, апостолът иска да покаже, че всички тези дарования и служения имат свое високо значение, защото са влезли в живота по Божията воля. Въпреки това едни от тях имат по-високо значение, а други, по-ниско.

 „Първо“. Несъмнено с това уточнение апостолът е искал да подчертае, че апостолството е първото по значение служение в Църквата. След него идват още две важни служения – второ и трето: пророчеството и учителството. Останалите служения и дарове той вече не отбелязва с пореден номер, като по този начин показва, че те не стоят на едно равнище с първите три.

„Апостоли“. Под названието „апостол“ тук трябва да се разбира такъв християнин, който е участвал в основаването на една или друга местна Църква. Такива са били например Яков, Варнава, Сила, Тимотей, Тит и други благовестници (срв. Деян. 14:4, 14; Рим. 16:7). Че тук апостолът има предвид апостолството като постоянно установление, съществувало и след смъртта на дванадесетте Христови апостоли, личи от това, че той не говори за Христос, Който е избрал за Себе Си дванадесет и седемдесет ученици, а за Бог, Който поставя апостоли. От паметник на древната църковна писменост, известен под названието „Учение на дванадесетте апостоли“, се вижда, че апостолството е продължило да съществува и през II век, когато е възникнало това съчинение.

„Пророци“. Това са били хора, които са получавали откровения, каквито Бог е намирал за необходими за християнската Църква. Техните речи, произнасяни обикновено в богослужебните събрания, в които пророците са се удостоявали с откровения, са служели за изясняване на положението, в което са се намирали християните, и са им внушавали смелост пред лицето на надвисващите гонения. Служението на най-древните от тези пророци е имало значение не само за една отделна Църква, а за цялото християнство (Деян. 13:1; 15:32). На някои места в посланията на апостол Павел те почти се отъждествяват с апостолите (Еф. 2:20; 3:5), с които заедно са основавали Църкви. Този дар, както и апостолството, се споменава в „Учението на дванадесетте апостоли“ и следователно е продължил да съществува и през II век.

„Учители“. Това са били хора, които са имали дар да излагат учението на вярата в спокойна, последователна реч и да дават практически наставления на християните. Това служение е било по-тясно свързано с определено място, отколкото служението на пророците, както се вижда от това, че в Посланието до ефесяните то е поставено в тясна връзка със служението на пастиря (Еф. 4:11), което, разбира се, е имало отношение само към отделни Църкви (Деян. 20:28).

„сили чудотворни и дарби за лекуване”, вж. стих 10.

 „застъпници“. Това са различни видове помощ за нуждаещи се, болни, странници, иначе казано, служението на дяконите и дяконисите.

„управници“, т.е. длъжности на хора, на които е било възложено да наблюдават външния ред в Църквата и най-вече да се грижат за богослужебните места. Това задължение първоначално, по всяка вероятност, е лежало върху епископите и презвитерите, като и двете служения първоначално не са били разделени (Фил. 1:1, според тълкуванието на Йоан Златоуст и блаж. Теодорит).

„Разни езици“. Апостолът поставя този дар на самия край, за да покаже на коринтяните, които са се увличали по него, че той няма особено голямо значение в църковния живот.

Изводът, който се налага от това изброяване на дарове и служения, е ясен: не бива да се пренебрегва нито един дар или служение само защото му липсва външен блясък.