Божията правда чрез вяра в Иисуса Христа е у всички и върху всички вярващи; защото няма разлика:
Божията правда чрез вяра в Иисуса Христа е у всички и върху всички вярващи; защото няма разлика:
Послание на св. ап. Павла до Галатяни – глава 3 – стих 28
Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса.
Проф. А. П. Лопухин
“чрез вяра в Иисуса Христа”. Ако оправданието се дава без делата на закона, тогава по какъв начин го получават хората? „Чрез вяра в Иисуса Христа“, отговаря Павел. Всъщност не вярата сама по себе си (обяснението на този термин вж. Рим. 1:17) има такова значение, а Този, в Когото се вярва – Иисус Христос. В Стария Завет от юдеите също се изисквала вяра, но тази вяра имала стойност сама по себе си, като увереност, която човек получавал от съзнанието, че изпълнява изискваните от него условия на завета с Бога – а именно делата на закона. Човек вярвал, т. е. бил уверен, че Божията правда или справедливост ще му въздаде това, което той е заслужил.
Юдеите съвременници на апостол Павел мислеха за Месията не като на Спасител от греха, проклятието и смъртта, а само като на Божий пратеник, Който трябва да увенчае единствено техните собствени подвизи. „Фарисеите учеха, че целият израилски народ и всеки негов член поотделно вече сам по себе си умилостивява Бога.“ (Глубоковский Н. Н., Благовестие св. Ап. Павла, кн. 1, с. 297).
Но апостол Павел, признавайки човека за безсилен сам да постигне оправдание, като подчертава от една страна властта на греха, а от друга – необходимостта от Божията благодат, насочва мисълта и сърцето му към Христос, Който единствен може да го избави от безизходното му състояние.
Вярата в Христос предполага, от една страна, себеотрицание у човека – съзнание за собствената му безпомощност в делото на спасението, а от друга – преданост на Христос, стремеж да се съедини с Него и да усвои Неговата правда. Тази вяра по същността си е сродна на любовта: това се доказва и от факта, че апостол Павел в своите послания никъде не употребява израза „любов към Бога“ или „любов към Христа“. Там, където се среща изразът αγάπη Θεού (Рим. 5:5; 8:39; 2Кор. 13:13; 2Сол. 3:5), той означава „Божия любов“, а αγάπη Ι. Χριστού (Рим. 8:35; 2Кор. 5:14; Еф. 3:19) означава „любовта Христова“. Но в същото време у апостола е съвсем ясно изразена мисълта за необходимостта от любов към Бога и Христа, и за нищожеството на вярата без любов (1Кор. 16:22; Рим. 8:28). Ясно е, че според апостола любовта присъства в самото понятие за оправдаваща вяра като неин необходим елемент.
„у всички и върху всички вярващи“ – тези думи се отнасят към израза „правда Божия“. Изразът „у всички“ (εις πάντας) посочва, че Божията правда е предназначена за всички хора без изключение, предлага се на всички, а изразът „върху всички“ (επί πάντας) означава, че Божията правда се усвоява лично от всеки човек, който вярва в Христа. Апостолът сякаш казва: „правдата Божия ти се изпраща, за да повярваш в нея, а щом повярваш, тя ще пребъде върху тебе, ще стане твоя“. Думата „вярващи“ се отнася и към двете изразни форми.
„защото няма разлика“. Апостолът има предвид своите сънародници, които никак не искали да забравят за своето привилегировано положение на избран народ.