Откъде е произлязла тази мисъл у учениците? Те чували как Учителят казвал: “искам милост, а не жертва” (Ос. 6:6) и порицавал юдеите за това, че изоставяли най-важното – справедливостта, милостта и вярата; слушали Го как разсъждава с тях на планината за милостинята и от всичко това си направили заключението: ако Той не допуска всесъженията и древното богослужение, още по-малко ще допусне помазването с елей.
(срв. Марк 14:4; Йоан 12:4). Йоан казва, че не учениците са “възнегодували”, а само Юда. Ако, както се казва, при Марк в предходния стих, където жената разбива съда, случаят е представен грубо, то в настоящия стих той е представен по същия начин. Това личи от ἀγανακτοῦντες (у Матей – ἡγανάκτησαν) – груб израз, който напълно разваля финеса и хармонията на цялото разказано събитие. Йоан не говори за счупването на съда, нито за възмущението на учениците, а само за Юда, като...
Йоан казва, че не учениците са “възнегодували”, а само Юда. Ако, както се казва, при Марк в предходния стих, където жената разбива съда, случаят е представен грубо, то в настоящия стих той е представен по същия начин. Това личи от ἀγανακτοῦντες (у Матей – ἡγανάκτησαν) – груб израз, който напълно разваля финеса и хармонията на цялото разказано събитие. Йоан не говори за счупването на съда, нито за възмущението на учениците, а само за Юда, като обяснява причините, поради които Юда говори така. Но изглежда, че в гръцкия оригинал думата ἀγανατεῖν не е толкова силна, както в руския и славянския превод. Тук тя означава просто “вълнувам се”, “недоволен съм”.
Алабастровият съд с миро е бил πολύτιμος – много ценен или скъпоценен. Юда оценява стойността му на триста динария (Йоан 12:5) – около 60 рубли в наши пари [1]. С оглед на твърде скорошното поучение на Христос, което учениците помнили, а именно, че помощта за гладните, жадните и т.н. е равна на помощта за Самия Цар, ни става съвсем ясно защо учениците са могли да бъдат недоволни. Юда, като човек, който харесвал и ценял парите, бил особено недоволен. Възможно е в този случай недоволството му да е било заразително за останалите ученици.
Както при хората, които не са свикнали да проявяват сдържаност, това недоволство излязло наяве и станало видимо за самата помазваща жена (ἐνεβριμοῦντο αὐτῇ – Марк 14:5). Любовта на Мария я издигала над цялото общество от Христови ученици и онова, което може би било противно на строгата логика и бездушния разум, било напълно в съгласие с повелята на нейното женско сърце. Излишно е да казваме, че за това било нужно да се похарчи толкова, колкото е било необходимо, за да се нахрани не само тълпата просяци, но и да се направи хубава трапеза на пристигналите гости.
Ориген отбелязва: “Ако Матей и Марк пишат за една Мария, Йоан – за друга, а Лука – за трета, как така учениците, които веднъж са били смъмрени от Христос за нейната постъпка, не се поправили и не прекратили негодуванието си срещу постъпката на друга жена, която извършила нещо подобно?” Ориген не решава този въпрос или, по-скоро, го решава незадоволително. “В Матей и Марк, казва той, учениците се възмущават от доброто намерение (ex bono proposito), в Йоан – само Юда заради любовта си към кражбата (furandi affectu), а в Лука никой не роптае. Но ако в Лука никой не роптае, от това става ясно, че той говори за друго помазване. А от повторението на разказа за ропота в Матей, Марк и Йоан можем да заключим, че историята, разказана от тях, е идентична”.
Св. Йоан Златоуст (ок. 349 – 407)
Откъде е произлязла тази мисъл у учениците? Те чували как Учителят казвал: “искам милост, а не жертва” (Ос. 6:6) и порицавал юдеите за това, че изоставяли най-важното – справедливостта, милостта и вярата; слушали Го как разсъждава с тях на планината за милостинята и от всичко това си направили заключението: ако Той не допуска всесъженията и древното богослужение, още по-малко ще допусне помазването с елей.