От Матея свето Евангелие – глава 6 – стих 9

„А молете се тъй:“ – буквално: „И тъй, молете се така“. На руски език неблагозвучното „тъй“ (οὖν) в съчетание с „така“ (οὕτως) е очевидната причина, поради която „тъй“ е променено на „така“. Гръцката частица е изразена във Вулгата с думата „следователно“ (si ergo vos orabitis), а в немския и английския език – със „затова“ (darum, therefore). В тези преводи също общата мисъл на оригинала не е изразена достатъчно ясно и точно. Това зависи не само от трудността, но и от невъзможността гръцката реч тук да бъде предадена точно на други езици. Идеята е следната: „тъй като не трябва да приличате в молитвите си на молещите се езичници и тъй като вашите молитви трябва да се различават по характер от техните молитви, то молете се така“. (Мейер, 1864). Но и това е само приближаване към смисъла, отвъд което изглежда невъзможно да се отиде. И все пак много зависи от правилното обяснение на думата „така“. Ако приемем, че тя означава „по този начин, а не по друг начин“, ще стане ясно, че всички наши църковни и други молитви, с изключение на Господнята молитва, са излишни и несъвместими с учението на Спасителя. Но ако Спасителят беше заповядал да се казва само тази молитва (ταύτην τὴν εὐχήν) или само това, което Той е казал (taata), то в израза би следвало да се очаква пълна точност, а освен това е неясно защо в двете редакции на Господнята молитва, при Матей и при Лука, има разлика. Разликата е по-голяма в гръцкия език, отколкото в руския, но дори и в последния тя се забелязва в четвъртото прошение (Лука 11:3). Ако преведем οὕτως – по този начин, в този смисъл, подобно на това (simili или eodem modo, in hunc sensum), това би означавало, че Господнята молитва, според Спасителя, трябва да служи само като образец за други молитви, но не и да ги изключва. Но в този последен случай ще придадем на думата ούτως значение, което тя всъщност няма, и най-вече не се използва в смисъл на simili modo или in hunc sensum.

След това, казват, че ако изразът не трябва да се разбира в тесния смисъл на думата, би трябвало да се каже: „молете се сякаш така“ (ούτως πως – Толук, 1856). Според някои екзегети, думите при Лука: „когато се молите, казвайте“ (Лука 11:2), указват на точност и определеност на думите на тази молитва, където думата „казвайте“ има характер на точна заповед, в смисъл, че вярващите трябва да произнасят именно тези думи, които са казани от Христос.

Нито едно от тези тълкувания обаче не може да бъде напълно прието поради едностранчивостта им. Не трябва да забравяме, че както преди, така и тук, Христос оставя на хората да извеждат от думите Му допълнителни заключения и последствия. Така и тук е изложена прост началната или първоначална молитва, молитвата на всички молитви, най-добрата молитва. Изучаването ѝ е необходимо преди всичко за всеки християнин, независимо дали е възрастен, или дете, защото в своята детска простота тя е достъпна за детското разбиране и може да послужи като предмет на задълбочени разсъждения за възрастния. Тя е детският говор на започващото да говори дете и най-дълбоко богословие на възрастния мъж. Господнята молитва не е образец за други молитви и не може да бъде образец, защото е неповторима по своята простота, безхитрост, съдържание и дълбочина. Само тя е достатъчна за човек, който не познава други молитви. Но тъй като е начална молитва, тя не изключва възможността за разширения, следствия и обяснения. Самият Христос в Гетсимания се е молил всъщност с тази молитва, изразявайки я с други думи: („да бъде Твоята воля“ и „не ни въвеждай в изкушение“). По същия начин Неговата “прощална молитва” може да се разглежда като разширение или допълнение на Господнята молитва и да служи за нейното тълкуване. И Христос, и апостолите са се молили и по друг начин и са ни дали пример за произнасяне на други молитви. Съдейки по разказа на Лука, Спасителят е произнесъл същата молитва в малко променена форма по друго време и при други обстоятелства. Но съществува и мнението, че Той е произнесъл тази молитва само веднъж и че нито Матей, нито Лука не определят точно времето и обстоятелствата на произнасянето й. Дали това е било така, към настоящия момент не може да бъде определено.

Дали Господнята молитва е самостоятелно произведение, или е заимствана като цяло или в отделни изрази от Писанието и от други източници? Мненията отново са разделени. Някои казват, че „тя цялата е изкусно съставена от еврейски формули tota haec oratio ex formulis Hebraeorum concinnata est tam apte)“. Други са на противоположното мнение. Твърди се обаче, че опитите да се намерят паралели за Господнята молитва в библейски или равински източници досега са били неуспешни. Този възглед понастоящем е широко разпространен в новозаветната екзегетика. Твърди се, че далечни паралели, ако могат да бъдат открити такива, са само с първите три прошения. Сходството на Господнята молитва, изтъкнато от Бенгел и други, с някои изречения от Първото послание на апостол Петър (1 Петр. 1:15 – 16, 1 Петр. 2:9, 1 Петр. 15, 3:7 и др.) трябва да се признае за много далечно и може би само за случайно, въпреки че тези паралели имат известно значение за тълкуването на Господнята молитва.

В църковната литература най-старото споменаване на Господнята молитва се открива в „Учението на дванадесетте апостоли“ („Дидахе“, гл. 8), където тя е дадена изцяло според Матей с леко изменение (ἀφφίεμεν – ἀφήκαμεν), с добавяне на „славословие“ и думите: „така се молете три пъти на ден“.

Броят на прошенията се определя различно. Блажени Августин приема 7 прошения, а свети Йоан Златоуст – 6.

Молитвата започва с призив, в който Бог се нарича „Отец“. Това название се среща, макар и рядко, в Стария завет. В Стария завет хората понякога са наричани „Божии синове“, срещат се също директни названия на Бога като Отец (Втор. 32:6; Прем. 14:3; Ис. 63:16; Йер. 3:19; Мал. 1:6). В Сир. 23:1 и Йер. 3:4 името на Бога като Отец се използва като призив. И не само евреите, но и езичниците наричат например Зевс или Юпитер баща. В „Тимей“ на Платон има място, където Бог е наречен Отец и Създател на света (ὁ πατὴρ καὶ ποιητὴς τοῦ κόσμου); Юпитер, според Толук, се нарича Diovis Deus et pater. Но като цяло “в старозаветната идея (да не говорим за езичниците) се забелязва, че тя е по-скоро специална, отколкото универсална, и не се превръща в концепция, определяща характера на Бога. Отношението на Бога към Израил било бащинско, но не било видно, че то е такова и по своята същност и че всички хора са подвластни на Божията бащинска любов и грижа. Законовата представа за Бога все още преобладава. Могъществото и трансцендентността са изключителните атрибути на Бога. Признаването на това било правилно и важно, но то подлежало на едностранчиво развитие и това развитие придобило самостоятелна форма в по-късния юдаизъм. Законничеството и обредността на по-късния юдейски период до голяма степен се дължат на неспособността на хората да възпълнят истината за царската власт на Бога с истината за Неговата бащинска любов. Законовото подчинение, изразяващо се в обреди, за които се смятало, че изразяват почитта към трансцендентното величие на Бога, повече от синовната почит и нравственото послушание, било доминираща нотка на фарисейското благочестие.“ Но Иисус Христос говори за Бога най-вече като за баща. Изразът „Отче наш“ е единственият, в който Христос казва „наш“ вместо „ваш“; обикновено казва „Моят Отец“ и „вашият Отец“. Лесно е да се разбере, че в призива Спасителят не поставя Себе Си в отношение към Бога, идентично с това на другите хора, защото молитвата е била дадена на други.

Думите „Който си на небесата“ не изразяват мисълта: „най-възвишеният и вездесъщ Отец“ или „най-висшият, всемогъщ, благословен и всеблаг“ и т.н. То обозначава обичайната представа на хората за Бога като за Същество, което обитава на небесата. Ако не беше добавено „Който си на небесата“, то молитвата би могла да се отнася до всеки земен баща. Добавянето на тези думи показва, че става дума за Бога. Ако призивът гласеше: “Боже наш”, нямаше да е необходимо да се добавя “Този, Който е на небесата”, защото това щеше да е достатъчно ясно. По този начин „Отче наш“ е равнозначно и равностойно на думата Бог, но с добавяне на важна характеристика – за бащинството на Бога, както и на идеята за любящото отношение на Бога към хората, като Баща към Неговите деца. Могат да се приемат и онези обяснения на екзегетите, според които Спасителят е искал да покаже не само бащинството или бащината любов на Бога към хората, но и братството на хората помежду им, участието на всеки вярващ в това братство. Синовната връзка на хората с Бога обаче се основава на личната им връзка с Христос, защото само чрез Него хората имат право да наричат Бога свой Отец.

„Да се свети Твоето име.“ Вместо да правим някакви хитроумни разсъждения и тълкувания на тези думи, изглежда най-лесно да разберем смисъла на прошението от неговата противоположност. Кога Божието име не се свети сред хората? Когато те не познават Бога, учат за Него погрешно, не Го почитат с живота си и т.н.

Отношението на хората към Бога във всички прошения е представено под образите на земните отношения. За нас е напълно разбираемо, когато децата не почитат земния си баща. Същото може да се каже и по отношение на почитането на Божието име. Бог е свят сам по себе си, но ние противоречим на тази святост, когато се отнасяме с непочтителност към Божието име. Следователно проблемът не е в Бога, а в нас самите. Що се отнася до самия израз „да се свети Твоето име“, а не Божието същество или някое от Божиите свойства, то за съществото на Бога и за свойствата Му не се говори не защото то е свято само по себе си, а защото е непостижимо за нас и защото името на Бога е обозначение в смисъла, достъпен за всички обикновени хора, на самото божествено Същество. Не за същността на Бога, а за Неговото име говорят обикновените хора, мислят за името и с помощта на името разграничават Бога от всички други същества. Според Толук думата „свети“ съответства на „прославям“ и „славословя“ (εύλογεῖν). При Ориген е ὑψοῦν – да издигам, възвеличавам и прославям. Теофилакт казва: „Направи ни святи, за да се прославиш чрез нас. Защото както Бог се хули чрез мен, така и се свети чрез мен, т.е. прославя се като единствения Свят”.

Като казваш „Отче“, Господ ти показва за какви блага си бил признат за достоен, след като си станал син на Бога. Като казва „на небесата“, Той ти разкрива твоето отечество и твоя бащин дом. Защото, ако желаеш да имаш Бога за свой Отец, тогава гледай към небето, а не към земята. И не трябва да казваш: „Отче мой“, а „Отче наш“, като смяташ всички хора за братя с един и същ Отец. Това означава: Направи ни святи, за да се прославиш чрез нас. Защото както Бог се хули чрез мен, така и се свети чрез мен, т.е. прославя се като единствения Свят.

Нашият Господ толкова често ни говори за Бога като Отец. Той дори ни учеше да не наричаме отец никого на земята, а само Този, когото имаме на небето. Затова, когато се молим на Отец, ние следваме тази заповед. Блажени, които разпознават своя Отец! Спомнете си упрека, отправен към Израил, когато Духът призовава небето и земята за свидетели, казвайки: „Аз родих синове, а те не Ме познаха“. Обръщайки се към Него като към Отец, ние Го наричаме и Бог, за да съчетаем в едно понятие както синовната любов, така и властта. Обръщайки се към Отца, се обръщаме и към Сина, защото Христос казва: „Аз и Отец сме едно“. Майката Църква също не е подмината без споменаване, защото майката е разпозната в Сина и Отца, тъй като именно в Църквата научаваме значението на понятията Отец и Син.

Евангелските заповеди, възлюбени братя, не са нищо друго освен божествени учения – основи, върху които да се гради надеждата, опори за укрепване на вярата, храна за ободряване на сърцето, кормила за насочване на пътя ни, стражи за постигане на спасение – които, докато наставляват послушните умове на вярващите на земята, ги водят към небесните царства. Освен това Бог е пожелал много неща да бъдат казани и чути чрез пророците, Неговите служители; но колко по-велики са тези, които Синът говори, за които Божието Слово, което беше в пророците, свидетелства със собствения Си глас; … Той, наред с останалите спасителни наставления и божествени предписания, с които съветва Своя народ за неговото спасение, Сам е дал и форма на молитва – Сам ни съветва и наставлява за какво да се молим. Онзи, Който ни е направил да живеем, ни е научил и да се молим, със същата благосклонност, с която е благоволил да даде и да дари всичко останало, за да може, когато се обръщаме към Отца с молитвата и прошението, на които ни е научил Синът, да бъдем по-лесно чути.

Ние се молим „Да се свети Твоето име“ не понеже желаем Бог да бъде осветен чрез нашите молитви, а за да се свети Неговото име в нас. Но чрез кого се освещава Бог, след като Той самият е несравнимо свят? Именно защото Той ни заповядва: „Бъдете свети, както Аз съм свят“, ние, които сме осветени в кръщението, искаме и молим да продължим да бъдем това, което сме започнали да бъдем. И за това се молим всеки ден, защото имаме нужда от ежедневно освещаване, за да можем ние, които ежедневно отпадаме, да измием греховете си чрез непрекъснато освещаване.

Трактати. За Господнята молитва

Затова нека новият народ, който е призован към вечно наследство, свободно да ползва словото на Новия завет и да казва: „Отче наш, Който си на небесата“, т.е. мястото, където царуват светостта и правдата. Защото Бог не съществува пространствено. Небесата могат да бъдат в известен смисъл „по-висши“ тварни тела на света, дори и да остават сътворени, и затова не могат да съществуват извън някакво пространствено място. Но вие не мислете за [тези думи на молитвата] пространствено, сякаш птиците са по-близо до Бога, отколкото ние. Не е написано, че „Господ е по-близо до високите хора“ или „по-близо до онези, които живеят на по-високи хълмове“. А е писано: „Господ е близо до съкрушените по сърце и спасява съкрушените по дух“, тоест, близо е до онези, които са смирени.