От Лука свето Евангелие – глава 8 – стих 4

Днес се изпълни онова, което отдавна е казал Давид от лицето на Христос: „Ще отворя устата си в притча“ (Пс. 77:2). Господ говореше с притчи по много причини, а именно: за да направи слушателите по-внимателни и да възбуди ума им към изследване на казаното (защото ние, хората, обикновено се занимаваме повече със скритите слова, а на явните обръщаме малко внимание); и за да не разберат недостойните онова, което е казано тайнствено; както и по много други подбуди Той говореше в притчи.

Очевидно е, че словото на Спасителя винаги е било донякъде скрито. Блаженият псалмопевец ни предаде, че Той ще говори така: „Ще отворя устата Си в притча“ (Псалм 77:2). И ето,  че това, което Той каза, накрая се изпълни. Защото около Иисус се събра голямо множество народ от цяла Иудея, и Той им говореше в притчи, но словото остана за тях неясно, понеже не бяха достойни да узнаят тайните на Царството Небесно.

И така, не на тях бе дадено да знаят тайните на Царството, а по-скоро на нас, които сме по-готови за вярата. Защото сам Господ ни даде способността да разбираме притчата, и загадъчното слово, и изреченията на мъдреците, и загадките.

Още трябва да се каже, че притчите приличат на образи не на видимите неща, а по-скоро на онези, които се възприемат с ума и духа. Защото това, което не може да се види с телесните очи, притчата го показва на очите на разума, разкривайки висотата на умствените и духовни истини чрез видими и осезаеми неща.

Коментари върху Евангелието от Лука

Евангелист Лука разказва притчата за сеяча по сходен с Матей и Марк начин (Мат. 13:3 – 9, Марк 4:1-9), но с някои съкращения. Вж. тълкуванието съответно към текстовете на Матей (тук) и Марк (тук).

“говори с притча” – машал, παραβολή, алегория. В съчиненията на еврейските равини това е била любима форма за излагане на една или друга истина. Обикновено те са предшествани от въведение: ״Ще ви разкажа една притча. Какво е подобието на една позната вещ? На това и това” и т.н. (Едерсхайм, 1, стр. 581). Така че притчака не е била непозната на евреите, защото още в Стария Завет има опити да се изяснят някои истини по този начин (Съд. 9:7 – 16, Ис. 5:1 и сл., Йезек. 13:11 и сл.), а по времето на Христос тя е била в постоянна употреба сред равините.

Основната ѝ черта е представянето на нравствената или религиозната истина в по-жива форма, отколкото е възможно при обикновеното изложение, и за тази цел учителят използва най-обикновени и добре познати явления от природата или обикновения живот – явления, сравнението с които ярко представя пред очите на слушателите излаганата истина и я запечатва трайно в паметта им. По същността си притчата е близка до баснята, доколкото допуска възможността за въвеждане на измислени събития в разказа; но се различава от нея по това, че постоянно държи на правдоподобността и не позволява да се приписват на тези или други участници, изведени в нея, такива свойства, които са им чужди по природа.

Бидейки изключително проста, тя в същото време винаги се характеризира със сериозен и възвишен характер; и от най-простите явления извлича най-дълбоките истини, способни да се запечатат трайно в съзнанието на слушателите. Целият заобикалящ ни живот предоставя неизчерпаем материал за притчите на Христос, който с наистина божествена мъдрост въплъщава в тях истината за Небесното Царство. Сеячът на близкия склон, плевелите в полето, обикновеният кълн от синапено зърно, квасът в тестото, случайно намереното от орача съкровище и много други неща от този род Му служели като повод да представи под най-завладяваща форма най-дълбоките истини, които човешкият ум може да възприеме. Макар че и други учители не без успех са използвали формата на поучението, само при Христос тази форма е получила онзи истински божествен и възвишен характер, който е превърнал притчата в едно от най-силните средства за влагане на най-великите истини на Божието царство в сърцето на човечеството.