От Йоана свето Евангелие – глава 4 – стих 21

Затова и Христос, като вижда нейната възприемчивост, макар и да не разрешава това нейно недоумение (защото то не е от първостепенна важност), ѝ открива друга, много по-съществена истина, каквато Той не е открил нито на Никодим, нито на Натанаил. „Настъпва – казва Той – време, когато на Бога няма да се покланят нито в Йерусалим, нито тук.“

Ти, казва Той, се стремиш да докажеш, че самарянските обичаи са по-достойни от юдейските. А Аз ти казвам, че нито едните, нито другите имат истинско достойнство, защото ще настъпи друг ред, по-висш и по-съвършен и от двата.

В същото време юдеите (защото от тях е спасението) са образ на онези, които мислят трезво и здраво; а самаряните са образ на инакомислещите. Затова самаряните почитат Гаризим – име, което се превежда като „разделение“ или „различие“, а юдеите почитат Сион, което означава „стражарска кула“ или „наблюдателна височина“.

Понеже обаче още не е настъпил часът, за който Господ говори, когато нито на тази планина, нито в Йерусалим ще се покланят на Отца, трябва да се избягва самарянската планина и да се покланяме на Бога на Сион, където се намира Йерусалим. Самият Христос нарича Йерусалим „град на великия Цар“ (Мат. 5:35).

А какво друго може да бъде този град на великия Цар, истинският Йерусалим, ако не Църквата, изградена от живи камъни, мястото, където се извършва свещеното служение и където духовните хора, които разбират духовния закон (срв. 1 Петр. 2:5; Рим. 7:14), принасят духовни жертви на Бога?

Когато обаче настъпи пълнотата на времената (Гал. 4:4), тогава вече няма да е необходимо истинското и съвършено богопочитание да се извършва в Йерусалим, защото всеки ще бъде не вече „по плът“, а „по дух“, не „в образ“, а „в истина“, и всеки ще бъде подготвен дотолкова, че сам ще се уподоби на онези служители, каквито Бог търси. (Коментари върху Евангелието от Лука)

Какво прави Христос? Той не решава пряко поставения въпрос (защото не това е целта Му да отговаря просто на нейните питания; подобно поведение би го отвело твърде далеч), а отново въздига жената към още по-високо разбиране. Но Той прави това едва след като тя вече е изповядала, че Той е пророк, за да приеме думите Му с по-голямо доверие. Едва след като се е убедила, че Той е пророк, тя вече не е могла да се съмнява в онова, което Той щял да ѝ каже по-нататък.

Навсякъде, възлюбени, за нас е необходима вярата. Вярата е майка на всички блага, лекарство за спасение; без нея е невъзможно да се възприеме каквото и да било от високите догматически истини. Както хората, които се опитват да преплуват морето без кораб, макар и да могат за кратко да се задържат, движейки ръце и нозе, ако продължат по-далеч, скоро биват погълнати от вълните, така и онези, които се ръководят единствено от собствения си разум, още преди да достигнат до истинско познание, претърпяват корабокрушение. Затова и апостол Павел казва, че някои „по отношение на вярата са претърпели корабокрушение“ (1 Тим. 1:19).

За да не сполети и нас същото, нека се държим за тази свещена котва – вярата, с която и Христос сега води жената. Когато тя каза: „Бащите ни се покланяха на тази планина, а вие казвате, че мястото, където трябва да се покланяме, е в Йерусалим“, Христос ѝ отговори: „Повярвай Ми, че идва време, когато нито на тази планина, нито в Йерусалим ще се покланяте на Отца“.

Тук Той ѝ разкрива велик догмат, какъвто не е изказал нито на Никодим, нито на Натанаил. Жената се стремеше да докаже превъзходството на своите обреди над юдейските, като се позоваваше на примера на своите отци. Но Христос не отговаря на това нейно твърдение, защото би било излишно да навлиза в обяснения защо нейните отци са се покланяли на тази планина, а юдеите в Йерусалим. Затова Той премълчава този въпрос. (…)

Виждаш ли най-доброто наставление? Виждаш ли мъдростта на изкусния Учител? „Иисус ѝ казва: повярвай Ми.“ Виж как Той пробужда вярата на жената. Виж как постепенно въздига душата ѝ към небесното, без да я посрамва заради външния ѝ грях, а като служи за спасението на душата ѝ.

Защо постъпва така? Защото Той „дойде да призове не праведните, а грешните към покаяние“ (Лука 5:32); защото заради изгубената овца, без да се отделя от лоното на Отца, Той слезе при нас, сниши небесата и стана съвършен човек, оставайки това, което беше.

След като Христос изключи както Йерусалим, така и Самария като необходими места за поклонение, за да не си помисли някой, че ще бъде посочено някое друго определено място вместо тях, веднага насочва вниманието на слушателя далеч от всякаква телесна представа за място и външно поклонение, като казва: „Бог е Дух и онези, които Му се покланят, трябва да Му се покланят с дух и истина“, тоест, да осъзнават, че Той е напълно безтелесен и отвъд всичко телесно.

Само по този начин ще Го видят истински – чрез Неговия Дух и Неговата Истина. Защото, като дух, Бог е безтелесен, а онова, което е безтелесно, не може да бъде ограничено от място, нито да бъде обхванато с граници. Затова онзи, който твърди, че Бог трябва да бъде почитан само в Йерусалим, или на планината в Самария, или на някое друго определено място на земята или в небето, нито говори истината, нито наистина се покланя [на Бога].