Така и ние, докле бяхме невръстни, бяхме поробени под стихиите на света;
Така и ние, докле бяхме невръстни, бяхме поробени под стихиите на света;
Послание на св. ап. Павла до Галатяни – глава 5 – стих 1
И тъй, стойте твърдо в свободата, която Христос ни дарува, и не се подлагайте пак под робско иго.
Послание на св. ап. Павла до Колосяни – глава 2 – стих 20
И тъй, ако вие с Христа умряхте за стихиите световни, то защо като живеещи в света допускате да ви налагат постановления:
Проф. А. П. Лопухин
Тук се дава разяснение на притчата за наследника-сирак. Но кого има предвид апостолът тук? Кои са тези „ние“? На хода на мисълта и особено на смисъла на 5-и стих най-много съответства тълкуването, което вижда тук указание за юдеите.
Те действително, срв. Гал. 3:23–25, до идването на Христос са приличали на малолетни синове или незрели деца и като такива са били смятани за роби, Рим. 8:15, и не са се ползвали от правата си на богосиновство.
„Бяхме поробени под стихиите на света.“ Какво означава изразът τὰ στοιχεῖα τοῦ κόσμου? Още от връзката на израза τὰ στοιχεῖα с думите τοῦ κόσμου може с увереност да се заключи, че са неправилни тълкуванията, които разбират под „стихии“ или буквите на азбуката, или елементите и първоначалата на религията и религиозното познание, или т.нар. небесни тела, звездите, или ангелите като духове, които управляват светилата.
Най-естествено е в тези стихии да се виждат материята и отделните материални неща, от които се състои светът, както и самият свят, доколкото той се състои от такива неща.
Едва след апостолските времена „стихии“ започват да означават звезди, особено планети, например у Юстин, Диалог, XXIII. У апостол Павел обаче в Посланието до колосяните (Кол. 2:20) този израз се употребява като синоним на κόσμος – „свят“, и освобождаването от „стихиите“ се разбира като освобождаване от самия свят, срв. Гал. 6:14.
Освен това описанието на юдейския и езическия външен обреден живот, което апостолът прави в 3-и и 9-и стих, никак не подхожда на онова тясно определение на „стихиите“ като звезди, което някои откриват тук.
Апостолът очевидно иска да каже, че Моисеевият закон привързва религията, или поне всички нейни проявления в живота, към материята и към материалните неща, от които е съставен светът.
Не само редът на празниците е обусловен от движението на луната, не само празнуването на съботата от вечер до вечер зависи от положението на слънцето; всички заповеди за храната и чистотата, жертвените закони и другите предписания за богослужението се отнасят до материални предмети, до определени места, времена, телесни състояния и т.н. Всичко това са били „постановления относно плътта“ (Евр. 9:10). Оттук религиозният живот получавал характер на обвързаност, която се усещала толкова по-силно, колкото повече юдеите отдавали значение на закона и колкото повече искали да укрепят специфичния характер на теократичната община и религия чрез точно и пунктуално изпълнение на буквата на закона.
В крайна сметка благочестивите хора се чувствали крайно обременени, потиснати – разбира се, ако в душата им е живеело чувство за истинска духовна свобода.
Апостолът обаче казва това не за закона сам по себе си, който той, като богооткровен, поставя на подобаващата му висота, (вж. Рим. 7:12), а за характера, който този закон е получил в живота на юдеите. Същевременно той не обвинява и самите юдеи, че не са се издигнали до разбиране на идеята на закона: според неговата представа всичко е било така, както е трябвало да се извърши.
Бог, като отец на народа, го е подчинил за времето на неговата незрялост на ръководството на попечители – незрелостта на народа е единствената причина за това негово положение, което не е съответствало на идеалното му достойнство на Божи син.