Послание на св. ап. Павла до Римляни – глава 6 – стих 2

След това той привежда доказателство: тъй като ние сме умрели за греха и сме станали мъртви за него чрез кръщението, така че вече не трябва да му се подчиняваме, то как бихме могли още да живеем в него, да се прилепваме към него и да го слушаме?

Оттук се вижда, че чрез кръщението всеки вярващ действително умира за греха, но поради небрежност може сам да „възкреси“ себе си за него и веднага отново да оживее за греха, щом се свърже с него. А напротив – усърдният вярващ винаги пази в себе си тази мъртвост за греха и, каквото и да му заповядва той, не му се подчинява – така, както мъртвият не слуша.

В първия стих апостолът обосновава отговора си с думите: ние сме умрели за греха. А възможно ли е онзи, който е умрял, отново да се върне към предишния си живот – в случая към живот, подвластен на греха?

Но какво означава „да умрем за греха“? Това не означава, че самият грях в нас е напълно умрял, защото в такъв случай биха били излишни последващите наставления на апостола – да не служим вече на греха. Той няма предвид и един чисто волеви акт, при който човек заявява: „не искам повече да имам общо с греха“. По-естествено и в съгласие с контекста е да видим тук указание, че в кръщението се изобразява умирането за греха – промяната, която е започнала в човека, но която трябва да бъде утвърдена в по-нататъшния му живот.

Този израз намеква именно за християнското кръщение, в което човек се отрича от всичко греховно, признава греха за вреден за себе си и отхвърля всичко, с което дотогава е живяло самолюбието му. При това грехът не е напълно унищожен в човека, а само престава да бъде водещото начало на неговата дейност – така да се каже, той замира в човека. Но това не означава, че не може отново да се съживи, ако човек бъде небрежен към своето духовно състояние: искрата все пак тлее под купчина пепел.