Послание на св. ап. Павла до Римляни – глава 5 – стих 13

защото и преди закона имаше грях в света; ала грях се не смята, кога няма закон.

На учението на апостола, че смъртта е дошла от един човек, биха могли да възразят, че потомците на Адам и сами са грешили, и именно това е било причината да умират. Апостолът отговаря на това предполагаемо възражение така: грехът се вменява като престъпление, което влече след себе си смърт, само когато има закон, установяващ смъртно наказание. Такъв закон беше Моисеевият. Но този закон е даден сравнително късно – при Моисей, три хиляди години след грехопадението.

И въпреки това всички хора умираха като престъпници, заслужаващи смърт. Те не нарушаваха някаква конкретна заповед, подобна на онази, дадена на Адам, и все пак смъртта поразяваше всички – дори и младенците. Оттук е ясно, че причината за смъртта на хората не се корени в техните лични грехове, а в греха на Адам, в който те са участвали несъзнателно и безволево.

Противниците на Павел, разбира се, биха могли да възразят, че хората и преди Моисеевия закон са имали закон на съвестта, и че именно за нарушаването му Бог наказвал човечеството (потопът, унищожението на Содом и Гомора). Но законът на съвестта не заплашваше изрично със смърт за неговото нарушение, а и наказанията, които Бог понякога изливаше върху хората, не бяха по същество юридически, постановени според определена законова норма. Те бяха по-скоро особени педагогически мерки, предизвикани от беззаконието сред хората, преминало всякакви граници.