Послание на св. ап. Павла до Римляни – глава 5 – стих 12

За да утвърди още повече вярващите в мисълта, че окончателното спасение ще им бъде дарувано, апостолът сега сравнява прародителя на древното, дохристиянско човечество – Адам, с Прародителя на новото – Христос. Както Адам роди греховно потомство, което живя под Божия гняв и умираше непомирен с Бога, така от Христос, чрез вяра в Него, се ражда ново човечество, което живее в общение с Бога и след смъртта влиза в наследството на вечния блажен живот. Освен това благодатта, донесена на хората от Христос, е несравнимо по-голяма от вредата, причинена от Адам – дотолкова, доколкото Първият стои несравнимо по-високо от втория.

“Затова”, тоест с оглед на казаното по-горе за оправданието на хората чрез Христос. Апостолът иска да каже: понеже всички ние намерихме оправдание в Христос, то съществува сходство между нашето отношение към Христос и отношението ни към телесния ни прародител. От Адам дойде погибелта за цялото човечество, от Христос – спасението!

“както чрез един човек”. Описвайки влизането на смъртта в света, апостолът приписва вината за това на един човек – Адам. За Ева той не споменава, защото именно Адам в момента на грехопадението е бил представител на цялото човечество, произлязло от него.

“грехът” (ἁμαρτία) – у ап. Павел тази дума винаги означава насоченост на волята срещу Бога, като действено начало, като сила, която се проявява във всички отделни грехове (срв. ст. 21; Рим. 3:9; Рим. 6:12; Рим. 7:8, 9, 17).

“влезе” (εἰσῆλθε) – т.е. „влезе в света“ като нещо ново, и то внезапно, изведнъж (аорист).

“в света” (κόσμος) – тук, както и на други места (например в Йоан 3:16), означава света на хората, цялото човечество. Извън човечеството грехът, очевидно, според апостола, е съществувал и по-рано – разбира се, сред злите духове.

Но как да се съгласува с Божието съвършенство появата на цяла поредица поколения, обременени с човешкия грях? Разбира се, Бог е можел да унищожи рода, покварен от греха, и да създаде нов. Но това би означавало признание за победата на сатаната. Затова Бог остави човечеството да съществува в греха, като предварително избра средство за неговото изцеление.

“а чрез греха – смъртта”. Както ясно личи от 13-и и 14-и стих, апостолът разбира смъртта като телесно разложение. Той говори това, разбира се, припомняйки си повествованието в книга Битие за дадената на Адам заповед. Последният трябваше да умре, ако вкусеше от забранения плод (Бит. 2:17). Несъмнено човешкото тяло е било създадено от същите елементи, както и тялото на животните, и следователно по същността си е било тленно. Но то би могло постепенно да достигне до онова прославление, на което ще бъдат удостоени онези, които ще доживеят до Второто пришествие на Господа (1 Кор. 15:51–52). За това първият човек трябваше да се възвиси над стремленията, общи за него с животинския свят: ако той чрез свободната си воля се беше издигнал над животното, нямаше да сподели неизбежната участ на животните – смъртта.

“по такъв начин смъртта премина във всички люде”. Руският превод “така смъртта премина…” е неточен. В гръцкия текст на израза „така“ съответства: καὶ οὕτως, който съвършено правилно в славянския превод е предаден с думите „и тако“ – тоест „и по този начин“.

“премина” – по-точно: „разпространи се“ (διήλθεν). Подобно на това как малко количество отрова постепенно пропива кръвта в целия организъм, така смъртта се разля по всички членове на човешкия род: всеки човек се раждаше вече заразен с отровата на Адамовия грях и на смъртта. Адам отвори вратата за смъртта, и от този момент тя трайно се утвърди в човешкия род.

“в когото всички съгрешиха”. Тук апостолът обяснява защо грехът и смъртта, влезли чрез един човек, станаха причина за смъртта на всички. Но изразът в гръцкия текст ἐφ᾿ ᾧ не се разбира еднакво от всички тълкуватели – затова и възникват разногласия в предаването на мисълта на апостола. Едни виждат тук мъжки род на относителното местоимение, други – среден род. В първия случай ἐφ᾿ ᾧ ще се отнася до думата ἄνθρωπος („човек“) и тогава изразът трябва да се преведе така: „в когото всички“. Във втория случай ἐφ᾿ ᾧ има значение на причинно съюзно изразяване и смисълът ще бъде: „защото всички…“

Макар филологическите съображения да говорят против първото и в полза на второто тълкуване, несъмнено е, че и във втория случай към израза „защото всички съгрешиха“ трябва да се прибави и уточнението „в него“ (т.е. в Адам). Защото, ако тук ставаше дума не за греха на Адам, а за личните, съзнателни грехове на неговите потомци, това би противоречало на следващото твърдение на апостола, че грехът не се вменява там, където няма закон; следователно хората не биха могли да умират за своите лични грехове – те не им се вменявали като достойни за смърт. Освен това апостолът употребява за думата „съгрешиха“ аорист (ἥμαρτον), който обозначава грехопадение, извършено в един определен исторически момент – именно грехопадението на Адам.

Какво обаче е било участието на потомците на Адам в неговия грях? То не е било съзнателно и свободно – потомците на Адам тогава още не съществували като личности. Но според апостола цялото човечество е един неразривен и единен организъм, в който всеки човек има предишно битие в своите предци и последващо – в своите потомци. Затова всички хора, според апостола, вече са съществували в Адам под формата на общочовешката природа. Човекът със самата си природа е участвал в престъплението на Адам. Влезлият в природата на първия човек грях вложил в нея началото на смъртта, и тя останала вече с това начало, предавайки го на потомците на Адам.

Но ако участието на всички хора в греха на Адам е било несъзнателно и безволево, възможно ли е вечната съдба на свободния и разумен индивид да зависи от този акт? Разбира се, не – това би било несправедливо. Апостолът обаче тук не говори за вечната участ на личността, а само за телесната смърт. Що се отнася до духовното и вечното съществуване на личността, то зависи от самия индивид – от неговото лично отношение към греха.

Трябва да се отбележи и това, че 12-ият стих, който изцяло се състои от подчинени изречения, няма завършек (такъв изразен похват се нарича анантоподотон). Апостолът, отклонявайки се от започнатото сравнение в 12 стих, за да даде пояснения в 13–14 стихове, вече не се връща към първия член на сравнението. Той подновява мисълта от 12-ия стих едва в стих 18.