От Матея свето Евангелие – глава 7 – стих 6

И свинята не знае, какво нещо е бисерът, а щом не знае, нека и да не го вижда, за да не стъпче това, което не знае. Нищо друго, освен само още по-голяма вреда, няма да произлезе от слушането за човеци с такова разположение. Те се подиграват със светинята, като не я знаят, и още повече се надигат и въоръжават против нас. Такъв е смисълът на Христовите думи: „За да го не стъпчат с краката си и като се обърнат, да ви разкъсат.“

Самият превод не буди съмнение, но връзката на въпросните думи с предходните винаги е изглеждала трудна. Някои казват, че този стих е непосредствено свързан с предходния. Дейността на хората, способни да преценяват и поправят недостатъците на другите, не трябва да се състои в хвърлянето на скъпоценни камъни пред свинете. Затова не е необходимо да се отрича тук непосредствената връзка с предишния стих. Връзката се обяснява и с това, че ако в предишните стихове се говореше за прекаленост в отсъждането, за твърде голяма строгост в отсъждането на грешките на ближните, то напротив, в стих 6 се говори за разсъдъчната неспособност на хората или за тяхната слабост на критична преценка, когато без никакво разсъждение или предпазливост, с пълна снизходителност, без да се съобразяват с различните характери, дават на хората това, което те не могат да приемат по силата на своята злина и характер. По този начин, според това мнение, вътрешната връзка между двата стиха се състои в отбелязването на съществената разлика между фанатичната безчувственост и нравствената слабост в отношението към светинята.

Освен това считат, че освен вътрешна, съществува и външна връзка, която се състои в контраста между брата, за чието поправяне и спасение ние лицемерно се грижим, и псетата и свинете, които се отнасят към нас съвсем различно от братята, и приемат нашите грижи по съвсем различен начин. Спасителят сякаш казва: Ти си лицемерен със своя брат, на когото би трябвало поради любовта си към него, да даваш само светинята. Но спрямо другите хора, които не можеш да наречеш свои братя и не можеш да се държиш с тях като с братя, не си лицемерен, а наистина им даваш светинята.

А ето и още едно мнение: хората, които съдим, но които не бива да съдим, са свине и псета. Ние се въздържаме да ги съдим, но не трябва да бъдем прекалено сантиментални в това отношение, т.е. докато се въздържаме да ги съдим, трябва да ги учим и на святост. Да осъждаме другите – това е крайност; но и да бъдем твърде снизходителни към хората, да общуваме с тях, да се стараем да ги просвещаваме, да им даваме святото, когато те са недостойни за него, е друга крайност, от която Христовите ученици трябва да се въздържат.

В първите пет стиха се осъжда прекалено голямата строгост, а в шестия стих – прекалено голямата слабост. Учениците не бива да се стремят да бъдат съдници на другите, но не бива и безразсъдно да показват пред хората високото си призвание. Защото свещеното и ценното им е дадено не само за тяхно притежание, но и с цел да го предадат на другите. Но учениците не биха изпълнили добре този дълг, ако собствените си ценни и свещени блага, които са им поверени, те преподават на хора, за които знаят или могат да знаят, че им липсва каквото и да било разбиране за свещеното и неговата стойност.

Всички тези мнения макар и да хвърлят светлина върху съдържанието на 6 стих, не го обясняват напълно. По-вероятно е да се смята, че тук започва нова реч, която няма забележима вътрешна връзка с предишната. Външната връзка се предава, както и преди, чрез отрицанията.

Може да се мисли обаче, че както Самият Господ, така и слушателите Му са смятали всичко, казано от Него дотук, за светиня. В стих 6 Спасителят казва, че това свято нещо не бива да се открива на онези, които не го разбират.

Или можем да разглеждаме стих 6 като въведение към следващите думи, и да го обясним в същия смисъл.

Тъй като думата „светиня“ очевидно е фигуративна и се отнася до човешките взаимоотношения, тълкуването зависи до голяма степен от точното определение на самата дума „светиня“. Думата е толкова трудна, че за нейното обяснение са се обръщали дори към санскритския език и там са се опитвали да разберат какво означава. На този език думите jag, jagami, сходни с гръцките τὸ ἅγιον, означават „принасям жертва“, „почитам“, а jagus, jâgam, jagnâm (на руски – агнец) означават „жертва“. Освен това тя се сравнява с еврейското кодеш, светиня, а последното произлиза от думата kad, която означава „отделен“. Но въпреки че етимологията, казва Кремер, хвърля известна светлина върху въпросната дума, тя рядко разкрива значението ѝ в обичайната употреба. Един учен предполага, че арамейската дума, използвана тук от Христос, е „kedasha“. В гръцкия превод на Евангелието на Матей тази дума е предадена неточно като „светиня“ (τό ἅγιον), докато тя означава собствено амулет, главно обица. При такова тълкуване „светиня“ може да се приближи до по-нататъшното „бисери“ като предмет, който може да се хвърля пред животните по същия начин като бисерите. Тази хипотеза обаче вече е призната за несъстоятелна и ако все още е възможно да се говори за нея, то не е с цел тълкуване, а от чисто исторически интерес.

Като не могат да намерят подходящи образи в реалния живот и природата, екзегетите се опитват да обяснят думата „светиня“, както и другите думи от този стих – „бисери“, „свине“ и „псета“– в преносен смисъл. Така например, Йероним разбира „светиня“ като хляба на децата. Не трябва да отнемаме хляба на децата и да го хвърляме на кучетата. Йоан Златоуст и други  разбират под „псета“ езичниците както заради делата им, така и заради вярата им, а под „свине“ – еретиците, които очевидно не признават Господнето име.

Интересна препратка към този стих има в един от най-старите документи, а именно в „Учението на 12-те апостоли“ (IX, 5). Тук той е отнесен към Евхаристията: „Никой не бива да яде или да пие от нашата Евхаристия, освен онези, които са кръстени в името на Господа, защото така е казал Господ: “Не давайте светинята на псетата”.

От петте думи, с които се обозначава “свещеното” сред гърците, думата ἅγιος е най-рядко срещаната и за разлика от другите синонимни термини сочи главно към “свят” в нравствен смисъл. Тъй като думата е малко използвана сред езичниците, може да се каже, че тя пронизва целия Стар и Нов завет и изразява понятието, в което е съсредоточено цялото Божествено откровение. Следователно думата има обширен смисъл. Но основното тук е нравствената представа, понятието, за което гърците и римляните нямат почти никаква представа. Понятието за святост придобива особена окраска поради факта, че светостта се отнася до Бога и до онова, което Му принадлежи. Освен към Бога, това понятие използва само за такива хора и предмети, които особено принадлежат на Бога. Думата „светиня“ или „свято“, или „свети“ (в мн. число) се използва в Стария завет за храма. Освен това се използва, както е в Лев.22:14, за свещената храна, обикновено в множествено число (вж. Лев.22:2-5). Ето защо повечето тълкуватели са склонни да мислят, че образът в стих 6 е взет от Спасителя от жертвеното месо, което не е можело да се яде от никого, освен от свещениците (Изх. 29:33; Лев. 2:3, 22:10-16; Числ. 18:8-19). На кучетата категорично не трябвало да се дава това месо – това е било престъпление и ако някой го направи, е щял да бъде наказан със смърт (Толук, 1856). Никой нечист не може да яде свещено месо (Лев. 22:6-7, 10, 13, 15-16). Някои разбират под светиня всичко, което е противоположно на нечистото, тоест, което е „чисто“. По този начин Спасителят прилага старозаветните образи към истините, които трябва да се превърнат в новото вино и новата дреха в Църквата, която Той създава като Царство Божие. Самият Той нарича Своето учение тайни на Божието царство (вж. Мат. 13:11; Марк. 4:11; Лук. 8:10). Той казва на учениците Си, че на тях им е дадено да знаят тайните на Божието царство, но не е дадено на други хора, и се въздържа да разкрива директно тези тайни пред хората, без помощта на притчи. По-нататък, обяснявайки тайните на Царството, Той казва, че Небесното царство прилича на “имане, скрито в нива, което човек намери и укри, и от радост за него отива, та продава всичко, що има, и купува тая нива.“ (Мат. 13:44); както и на “търговец, който търси хубави бисери, и като намери един скъпоценен бисер, отиде та продаде всичко, що имаше, и го купи.“ (Мат.13:45-46).

Първата част на стиха: „Не давайте светинята на псетата“ може да се отдели от втората и да се разгледа самостоятелно. Това е необходимо, защото някои тълкуватели не са могли да разберат как прасетата могат да обръщат и разкъсват хора, както могат да правят кучетата, и са отнасяли тези думи от стиха на кучетата. Но подобно мнение няма никакво основание. Жертвената храна, месото и хлябът, са приятна храна за кучетата. Затова в първата половина на изречението е използван глаголът „давам“ (δίδωμι), а не следващият глагол „хвърлям“. Кучетата често се споменават в старозаветните писания. Мойсей разказва на сънародниците си, че излизането им от Египет е станало в такава тишина, че дори куче не е помръднало езика си срещу човек или добитък (Изход 11:7). Юдит казва на Олоферн същото – че ще го заведе в Йерусалим по такъв начин, че дори куче няма да помръдне езика си срещу него. Много неща от доброто старо време са оцелели до наши дни, включително кучетата, които все още живеят в голям брой в палестинските градове. Те спят през деня, стават при залез слънце и започват да почистват мръсните кътчета на улиците. По това време те вият и ръмжат, а между тях има кавга за боклуците и мръсотията, които се изхвърлят от къщите, защото в източните градове всичко се изхвърля на улицата и се изяжда от кучетата. Те са единствените санитари в мръсните източни градове.

Преминаваме към другия образ. Предишното „не давайте“ (μὴ δῶτε) е заменено с „не хвърляйте“ (μὴ βάλητε). Под бисер (μαργαρίτας) трябва да се разбират перла, а може би и седеф, но не и бисер, както е в нашия славянски превод. Във Вулгата думата margaritas е същата като в гръцкия език. Перлите приличат на грах или дори на жълъди, които прасетата обичат и ядат. Но тези евтини ядливи предмети имат по-голямо значение за тях, отколкото скъпоценните перли. Разбира се, случаи, когато прасетата биха разкъсали например човек, са малко известни. Но въпреки това тук не е необходимо под думата „свиня“ да се разбира някаква свирепа порода свине, като например дивото прасе. Известно е от практиката, че и обикновените домашни свине ядат животни и понякога гризат до смърт деца, следователно могат да нахапят и възрастен човек. Въз основа на контекста няма причина думите на Христос да бъдат отнесени конкретно към езичниците или еретиците. Първото вече би било погрешно, защото Той е дошъл да проповядва на езичниците и да ги спаси, а апостолите е трябвало да отидат и да учат всички народи по Негова заповед. А еретици тогава все още не е можело да има, и ако Христос е говорил за тях, думите Му едва ли биха били разбрани от слушателите Му.

За да завършим обяснението на този стих, ще отбележим, че в него се забелязва едно увеличаване от началото към края: първо се говори за кучета, които не са свирепи, но могат да ядат свещено месно, а след това за свине, които са свирепи и разкъсват даващия им. Според Толук тук се има предвид най-общо безсрамието (ἀναισχυντία) на хората.