Руският превод е точен, ако само допуснем, че „оставляем“ (в славянската Библия) – ἀφίεμεν наистина е поставено в сегашно време, а не в аорист (ἀφήκαμεν), както е в някои кодекси. Думата ἀφήκαμεν има по-добро засвидетелстване в ръкописите. Тишендорф, Алфорд, Уесткот и Хорт поставят ἀφήκαμεν – „ние оставихме“, но във Вулгата е сегашно (dimittimus), както и при Йоан Златоуст, Киприан Картагенски и други. Същевременно разликата в смисъла, в зависимост от това дали приемаме едното или другото четене, е значителна. Прости ни...
Руският превод е точен, ако само допуснем, че „оставляем“ (в славянската Библия) – ἀφίεμεν наистина е поставено в сегашно време, а не в аорист (ἀφήκαμεν), както е в някои кодекси. Думата ἀφήκαμεν има по-добро засвидетелстване в ръкописите. Тишендорф, Алфорд, Уесткот и Хорт поставят ἀφήκαμεν – „ние оставихме“, но във Вулгата е сегашно (dimittimus), както и при Йоан Златоуст, Киприан Картагенски и други. Същевременно разликата в смисъла, в зависимост от това дали приемаме едното или другото четене, е значителна. Прости ни греховете, защото ние самите прощаваме или вече сме простили. Всеки може да види, че вторият вариант е, така да се каже, по-категоричен. Прощаването на нашите грехове е условие за собственото ни опрощаване, земната ни дейност тук служи като образ за дейността на небето. Образите са заимствани от обикновените заемодатели, които дават пари назаем, и длъжниците, които ги получават и след това ги връщат. Притчата за богатия, но милостив цар и безмилостния длъжник (Мат. 18:23-35) може да послужи за обяснение на прошението. Гръцката дума ὀφειλέτης означава длъжник, който дължи на някого ὀφείλημα, паричен дълг, чужди пари (aes alienum). Но в по-широк смисъл ὀφείλημα означава най-общо всяко задължение, всяко плащане, данък, а на разглежданото място думата е поставена на мястото на думата „грях“, „престъпление“ (ἀμαρτία, παράπτωμα). Думата е използвана тук по образеца на еврейската и арамейската “лов”, която означава както паричен дълг (debitum), така и вина, престъпление, грях ( culpa, reatus, peccatum).
Второто изречение („както и ние прощаваме“) дълго време е било източник на големи трудности за тълкувателите. На първо място, спорело се е дали думата “както” (ὡς) трябва да се възприема в строгия ѝ смисъл или в по-лекия ѝ смисъл, приложен към човешките слабости. Разбирането ѝ в строгия смисъл е накарало много църковни писатели да се възхитят от факта, че самият размер или количеството на божественото опрощение на нашите грехове е напълно определено от размера на нашата собствена способност или капацитет да опрощаваме греховете на нашите ближни. С други думи, божественото милосърдие тук се определя от човешкото милосърдие. Но тъй като човекът не е способен на същото милосърдие, което е присъщо на Бога, положението на молещия се, който няма възможност за помирение, карало мнозина да треперят.
Авторът на съчинението “Opus imperfectum in Matthaeum”, приписвано на свети Йоан Златоуст, свидетелства, че в древната Църква богомолците изобщо са пропускали второто изречение на петото прошение. Един писател съветва: „Като казваш това, човече, ако искаш да го направиш, т.е. да се молиш, помисли за казаното: „Страшно е да попаднеш в ръцете на Живия Бог“ (Евр. 10:31)“. Някои, според свидетелството на Августин, се опитали да направят своеобразен завой и вместо грехове разбирали парични задължения. Изглежда, че Йоан Златоуст е искал да отстрани тази трудност, когато е посочил разликата между отношение и обстоятелства: „Отпускането първоначално зависи от нас, и в наша власт е присъдата, произнесена над нас. Каквато присъда произнесеш над себе си, същата присъда ще произнеса и аз над теб. Ако простиш на ближния си, ще получиш същото благоволение от мен, макар че последното всъщност е много по-важно от първото. Ти прощаваш на другия, защото ти самият се нуждаеш от прошка, но Бог прощава, без да се нуждае от нищо. Ти прощаваш на ближния си, а Бог прощава на неговия роб; ти си виновен за безброй грехове, а Бог е безгрешен“.
Съвременните учени също не са чужди на съзнанието за тези трудности и се опитват да обяснят думата „като“ (ὡς), – очевидно правилно, – в малко смекчена форма. Стриктното разбиране на тази частица не се допуска от контекста. В отношенията между Бога и човека, от една страна, и човека и човека, от друга, не съществува пълно равенство (paritas), а само сходство на аргументите (similitudo rationis). Царят в притчата проявява повече милост към своя слуга, отколкото слугата към своя съслужител. Ὡς може да се преведе с думата „подобен“ (similiter). Тук тя предполага сравнение на две действия по вид, а не по степен.
В заключение трябва да кажем, че идеята за опрощаване на греховете от Бога при условие за опрощаване на греховете на нашите ближни очевидно е била чужда поне на езичеството. Според Филострат (Vita Apollonii, I, 11) Аполоний от Тиана предлага и препоръчва на молещия се да се обръща към боговете със следната реч: „вие, о богове, заплатете ми моите дългове – дължимото от мен“.
Проф. А. П. Лопухин
Руският превод е точен, ако само допуснем, че „оставляем“ (в славянската Библия) – ἀφίεμεν наистина е поставено в сегашно време, а не в аорист (ἀφήκαμεν), както е в някои кодекси. Думата ἀφήκαμεν има по-добро засвидетелстване в ръкописите. Тишендорф, Алфорд, Уесткот и Хорт поставят ἀφήκαμεν – „ние оставихме“, но във Вулгата е сегашно (dimittimus), както и при Йоан Златоуст, Киприан Картагенски и други. Същевременно разликата в смисъла, в зависимост от това дали приемаме едното или другото четене, е значителна. Прости ни греховете, защото ние самите прощаваме или вече сме простили. Всеки може да види, че вторият вариант е, така да се каже, по-категоричен. Прощаването на нашите грехове е условие за собственото ни опрощаване, земната ни дейност тук служи като образ за дейността на небето. Образите са заимствани от обикновените заемодатели, които дават пари назаем, и длъжниците, които ги получават и след това ги връщат. Притчата за богатия, но милостив цар и безмилостния длъжник (Мат. 18:23-35) може да послужи за обяснение на прошението. Гръцката дума ὀφειλέτης означава длъжник, който дължи на някого ὀφείλημα, паричен дълг, чужди пари (aes alienum). Но в по-широк смисъл ὀφείλημα означава най-общо всяко задължение, всяко плащане, данък, а на разглежданото място думата е поставена на мястото на думата „грях“, „престъпление“ (ἀμαρτία, παράπτωμα). Думата е използвана тук по образеца на еврейската и арамейската “лов”, която означава както паричен дълг (debitum), така и вина, престъпление, грях ( culpa, reatus, peccatum).
Второто изречение („както и ние прощаваме“) дълго време е било източник на големи трудности за тълкувателите. На първо място, спорело се е дали думата “както” (ὡς) трябва да се възприема в строгия ѝ смисъл или в по-лекия ѝ смисъл, приложен към човешките слабости. Разбирането ѝ в строгия смисъл е накарало много църковни писатели да се възхитят от факта, че самият размер или количеството на божественото опрощение на нашите грехове е напълно определено от размера на нашата собствена способност или капацитет да опрощаваме греховете на нашите ближни. С други думи, божественото милосърдие тук се определя от човешкото милосърдие. Но тъй като човекът не е способен на същото милосърдие, което е присъщо на Бога, положението на молещия се, който няма възможност за помирение, карало мнозина да треперят.
Авторът на съчинението “Opus imperfectum in Matthaeum”, приписвано на свети Йоан Златоуст, свидетелства, че в древната Църква богомолците изобщо са пропускали второто изречение на петото прошение. Един писател съветва: „Като казваш това, човече, ако искаш да го направиш, т.е. да се молиш, помисли за казаното: „Страшно е да попаднеш в ръцете на Живия Бог“ (Евр. 10:31)“. Някои, според свидетелството на Августин, се опитали да направят своеобразен завой и вместо грехове разбирали парични задължения. Изглежда, че Йоан Златоуст е искал да отстрани тази трудност, когато е посочил разликата между отношение и обстоятелства: „Отпускането първоначално зависи от нас, и в наша власт е присъдата, произнесена над нас. Каквато присъда произнесеш над себе си, същата присъда ще произнеса и аз над теб. Ако простиш на ближния си, ще получиш същото благоволение от мен, макар че последното всъщност е много по-важно от първото. Ти прощаваш на другия, защото ти самият се нуждаеш от прошка, но Бог прощава, без да се нуждае от нищо. Ти прощаваш на ближния си, а Бог прощава на неговия роб; ти си виновен за безброй грехове, а Бог е безгрешен“.
Съвременните учени също не са чужди на съзнанието за тези трудности и се опитват да обяснят думата „като“ (ὡς), – очевидно правилно, – в малко смекчена форма. Стриктното разбиране на тази частица не се допуска от контекста. В отношенията между Бога и човека, от една страна, и човека и човека, от друга, не съществува пълно равенство (paritas), а само сходство на аргументите (similitudo rationis). Царят в притчата проявява повече милост към своя слуга, отколкото слугата към своя съслужител. Ὡς може да се преведе с думата „подобен“ (similiter). Тук тя предполага сравнение на две действия по вид, а не по степен.
В заключение трябва да кажем, че идеята за опрощаване на греховете от Бога при условие за опрощаване на греховете на нашите ближни очевидно е била чужда поне на езичеството. Според Филострат (Vita Apollonii, I, 11) Аполоний от Тиана предлага и препоръчва на молещия се да се обръща към боговете със следната реч: „вие, о богове, заплатете ми моите дългове – дължимото от мен“.