От Матея свето Евангелие – глава 26 – стих 37

(срв. Марк 14:33).

Марк назовава поименно и тримата ученици: Петър, Яков и Йоан. В Матей 36 стих се излага намерението на Христос, а сега и Неговото действие, което се състояло в това, да се отдели от осемте ученици с тримата най-доверени, които били с Него при възкресяването на дъщерята на Иаир и на планината на Преображението. Отначало Той вървял малко с тях и те видели как душата Му започнала да се измъчва от скръб, печал (λυπεῖσθαι) и Той започнал да “скърби”. Последната руска дума е точна, но не изразява целия смисъл на гръцката ἀδημονεῖν. Тя е производна от δῆμος с отрицание ἀ и всъщност означава “да се отдели от хората”, “да се спотаи”, “да се скрие, да да не бъде с хората”. Смисълът е, че Спасителят, намирайки се сред хората, сякаш е бил в безлюдна пустиня и е изпитвал това, което обикновено изпитват хората, заминали в далечни страни от родината си – копнеж по родната земя. Скръбта и копнежът на Спасителя, разбира се, не били в истинския смисъл на думата копнеж по родината, но силно наподобявали онова тежко чувство, което е характерно за изгнаниците от любимото им родно място. Това е крайно тежко и смазващо чувство. Казват, че то може да бъде дори непоносимо и човек понякога жертва всичко, за да се върне в родината си. Ще си представим по-ясно колко тежко е било това чувство, ако кажем, че то е било съчетано с предчувствие за скорошна смърт и същевременно е било “световна скръб”, която е присъща само за възвишените натури. Но ние не можем да разберем скръбта и копнежа на Спасителя в цялата им дълбочина, защото “не можем да излезем от нашата органична сфера, както орелът не може да се издигне над атмосферата, в която лети”.