(Срв. Марк. 12:38; Лук. 20:45.) Можем да предположим и дори да твърдим със сигурност, че изобличителната реч на Спасителя срещу книжниците и фарисеите е произнесена непосредствено след Неговия въпрос за това кой е Христос (Мат. 22:42). И тримата евангелисти я свързват с него. Матей пресъздава с по-пълен разказ изобличенията на Христос, отколкото другите синоптици, като при последните някои части са дадени в различна връзка, тоест като произнесени при различни обстоятелства. Това кара някои тълкуватели да смятат, че цялата 23-та глава...
(Срв. Марк. 12:38; Лук. 20:45.)
Можем да предположим и дори да твърдим със сигурност, че изобличителната реч на Спасителя срещу книжниците и фарисеите е произнесена непосредствено след Неговия въпрос за това кой е Христос (Мат. 22:42). И тримата евангелисти я свързват с него. Матей пресъздава с по-пълен разказ изобличенията на Христос, отколкото другите синоптици, като при последните някои части са дадени в различна връзка, тоест като произнесени при различни обстоятелства. Това кара някои тълкуватели да смятат, че цялата 23-та глава от Матей е “изкуствена композиция” на самия евангелист, който е съчетал тук речи, произнесени от Христос по различно време, подобно на Проповедта на планината. Как е било в действителност, е трудно да се каже. Нищо не ни пречи да мислим, че Христос понякога е повтарял думите Си. Възгледът за речта на Христос като “изкуствена композиция” съвсем не пречи на най-предпазливите, дори негативни критици да приемат Христовите думи за истински, излезли наистина от устата на Самия Месия. Това е видно още от факта, че въпреки своята простота и несложност, речта Му по своето съдържание и смисъл е по-висша не само от разбиранията на онова време, но и на всяко време.
Ако не теоретичното, то поне практическото й разбиране не винаги е присъщо дори на християните, живеещи днес. И сега се чува, че лицемерието, което тези думи осъждат, понякога не само не е излишно, но дори е необходимо. Ако например във вътрешното си същество човек не е нищо друго освен “варосана гробница”, той не бива да изглежда такъв поне външно, от простото опасение да не изкуши другите. Оттук и многобройните и разнообразни имитации, които дават възможност на хората да изглеждат благочестиви и религиозни, дори когато са чужди на всякакво благочестие и религиозност – от католическите и йезуитските “благочестиви упражнения” и формалности до лудориите на дребния, нисък, вулгарен, суеверен и невеж простак, който постоянно поставя всички видове външни церемонии и религиозен декор над вътрешните душевни качества на човека, над съда, милостта и вярата (Мат. 23:23).
Но нека се върнем към въпроса за автентичността на речта. “Цялата реч – казва Майер – се характеризира с такава яркост и оригиналност, че едва ли може да се съмняваме в автентичността на съдържанието ѝ в основни линии, дори ако към него се добави нещо от казаното в друг момент”. Някои от най-новите коментатори са още по-категорични, заявявайки, че “тази реч трябва да се разглежда като първостепенен исторически източник. Тя не само ясно и кратко представя същността на фарисейството, но и хвърля ясна светлина върху личността на самия Иисус Христос. Защото, изричайки силни изобличения срещу Своите противници, Той разкрива тук и собствената Си личност, чиято основна характеристика е любовта към истината” (Вайс).
Фактът, че Иисус Христос превръща лицемерието, така ясно изразено в такива произведения като Талмуда, в предмет на Своето изобличение в последните дни на земното Си служение, обикновено се пренебрегва от екзегетите, без да си задават въпроса защо това е така и защо Месията не завършва проповедта Си с изобличаване на други пороци, присъщи на хората, като например “зли помисли, убийства, прелюбодейства, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули” и т.н. п. (Мат.15:19; Марк.7:21-22).
Ако дошлият на света Месия говори толкова страшно за лицемерието в последното Си изобличение, това означава, че лицемерието е един от най-важните човешки пороци и източник на всяко друго беззаконие. Не е трудно да се уверим в това на практика. С многобройни примери виждаме, че там, където преобладава фалшивото, показно благочестие, може да се предполагат всякакви злини. И това е разбираемо. Извършвайки обикновени престъпления, човек мами хората, при религиозното лицемерие той се опитва да измами не само хората, но и самия Бог чрез показното си и фалшиво благочестие, а това само по себе си показва прекратяване на всякакъв религиозен живот, загуба на всички добри душевни качества и всички добри чувства. Нито един порок не води до такива колосални абсурди, непристойности и до такава неморалност, както лицемерието.
Не смятаме, че е необходимо да различаваме отделните моменти в речта на Христос, когато Той се обръща или към самия народ, или към учениците, или към самите книжници и фарисеи. Подобни сведения на Матей и Лука (Мат. 23:1; Лук. 20:45) свидетелстват, че Христос се е обръщал само към народа и учениците (τοῖς ὄχλοις καὶ τοῖς μαθηταῖς – Матей; ἀκούοντος δὲ παντὸς τοῦ λαοῦ εἶπεν τοῖς μαθηταῖς – Лука), но не и към книжниците и фарисеите. Това по никакъв начин не Му пречи да говори почти изключително за тях. Така постъпват всички проповедници, които изобличават пороците дори на напълно отсъстващи лица за назидание на непосредствените си слушатели. Но от тази гледна точка може да се приеме разделянето на цялата изобличителна реч на три части, от които първата говори за книжниците и фарисеите, които са противопоставени на Христовите ученици (стихове 1-12), втората изобличава лицемерието на фарисеите и книжниците (стихове 13-36), а последната част е заключението (стихове 37-39). Не бива да се мисли, че стихове 13-33 са били произнесени в отсъствието на фарисеите или че цялата реч е била произнесена, когато враговете вече ги е нямало (omissis adversariis – Бенгел).
Св. Йоан Златоуст разбира въпроса по-правилно, като казва, че речта не е произнесена, когато враговете са се разотишли, а когато Спасителят “приключил разговора Си с фарисеите, когато им затворил устата, когато ги довел дотам, че те не смеели повече да Го изкушават, когато показал, че страдат от неизцелена болест”. Съкращенията в речта в евангелието от Лука се обясняват с факта, че той е пропуснал много неща, които не са представлявали интерес за неговите читатели – християни езичници.
Мат.23:4, 23:6-7, 13, 23, Мат.23:25-31, Мат.23:34-36 съответства на Лук.11:37-52, реч, произнесена на вечерята в дома на фарисея Симон. “По-малко сигурна е историческата връзка на Лук.13:34-35; Мат.23:37-39. Тук Матей може да е дал исторически точен разказ, докато Лука свързва тези пасажи със слово, произнесено над Йерусалим по време на пътуването.”
Проф. А. П. Лопухин
(Срв. Марк. 12:38; Лук. 20:45.)
Можем да предположим и дори да твърдим със сигурност, че изобличителната реч на Спасителя срещу книжниците и фарисеите е произнесена непосредствено след Неговия въпрос за това кой е Христос (Мат. 22:42). И тримата евангелисти я свързват с него. Матей пресъздава с по-пълен разказ изобличенията на Христос, отколкото другите синоптици, като при последните някои части са дадени в различна връзка, тоест като произнесени при различни обстоятелства. Това кара някои тълкуватели да смятат, че цялата 23-та глава от Матей е “изкуствена композиция” на самия евангелист, който е съчетал тук речи, произнесени от Христос по различно време, подобно на Проповедта на планината. Как е било в действителност, е трудно да се каже. Нищо не ни пречи да мислим, че Христос понякога е повтарял думите Си. Възгледът за речта на Христос като “изкуствена композиция” съвсем не пречи на най-предпазливите, дори негативни критици да приемат Христовите думи за истински, излезли наистина от устата на Самия Месия. Това е видно още от факта, че въпреки своята простота и несложност, речта Му по своето съдържание и смисъл е по-висша не само от разбиранията на онова време, но и на всяко време.
Ако не теоретичното, то поне практическото й разбиране не винаги е присъщо дори на християните, живеещи днес. И сега се чува, че лицемерието, което тези думи осъждат, понякога не само не е излишно, но дори е необходимо. Ако например във вътрешното си същество човек не е нищо друго освен “варосана гробница”, той не бива да изглежда такъв поне външно, от простото опасение да не изкуши другите. Оттук и многобройните и разнообразни имитации, които дават възможност на хората да изглеждат благочестиви и религиозни, дори когато са чужди на всякакво благочестие и религиозност – от католическите и йезуитските “благочестиви упражнения” и формалности до лудориите на дребния, нисък, вулгарен, суеверен и невеж простак, който постоянно поставя всички видове външни церемонии и религиозен декор над вътрешните душевни качества на човека, над съда, милостта и вярата (Мат. 23:23).
Но нека се върнем към въпроса за автентичността на речта. “Цялата реч – казва Майер – се характеризира с такава яркост и оригиналност, че едва ли може да се съмняваме в автентичността на съдържанието ѝ в основни линии, дори ако към него се добави нещо от казаното в друг момент”. Някои от най-новите коментатори са още по-категорични, заявявайки, че “тази реч трябва да се разглежда като първостепенен исторически източник. Тя не само ясно и кратко представя същността на фарисейството, но и хвърля ясна светлина върху личността на самия Иисус Христос. Защото, изричайки силни изобличения срещу Своите противници, Той разкрива тук и собствената Си личност, чиято основна характеристика е любовта към истината” (Вайс).
Фактът, че Иисус Христос превръща лицемерието, така ясно изразено в такива произведения като Талмуда, в предмет на Своето изобличение в последните дни на земното Си служение, обикновено се пренебрегва от екзегетите, без да си задават въпроса защо това е така и защо Месията не завършва проповедта Си с изобличаване на други пороци, присъщи на хората, като например “зли помисли, убийства, прелюбодейства, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули” и т.н. п. (Мат.15:19; Марк.7:21-22).
Ако дошлият на света Месия говори толкова страшно за лицемерието в последното Си изобличение, това означава, че лицемерието е един от най-важните човешки пороци и източник на всяко друго беззаконие. Не е трудно да се уверим в това на практика. С многобройни примери виждаме, че там, където преобладава фалшивото, показно благочестие, може да се предполагат всякакви злини. И това е разбираемо. Извършвайки обикновени престъпления, човек мами хората, при религиозното лицемерие той се опитва да измами не само хората, но и самия Бог чрез показното си и фалшиво благочестие, а това само по себе си показва прекратяване на всякакъв религиозен живот, загуба на всички добри душевни качества и всички добри чувства. Нито един порок не води до такива колосални абсурди, непристойности и до такава неморалност, както лицемерието.
Не смятаме, че е необходимо да различаваме отделните моменти в речта на Христос, когато Той се обръща или към самия народ, или към учениците, или към самите книжници и фарисеи. Подобни сведения на Матей и Лука (Мат. 23:1; Лук. 20:45) свидетелстват, че Христос се е обръщал само към народа и учениците (τοῖς ὄχλοις καὶ τοῖς μαθηταῖς – Матей; ἀκούοντος δὲ παντὸς τοῦ λαοῦ εἶπεν τοῖς μαθηταῖς – Лука), но не и към книжниците и фарисеите. Това по никакъв начин не Му пречи да говори почти изключително за тях. Така постъпват всички проповедници, които изобличават пороците дори на напълно отсъстващи лица за назидание на непосредствените си слушатели. Но от тази гледна точка може да се приеме разделянето на цялата изобличителна реч на три части, от които първата говори за книжниците и фарисеите, които са противопоставени на Христовите ученици (стихове 1-12), втората изобличава лицемерието на фарисеите и книжниците (стихове 13-36), а последната част е заключението (стихове 37-39). Не бива да се мисли, че стихове 13-33 са били произнесени в отсъствието на фарисеите или че цялата реч е била произнесена, когато враговете вече ги е нямало (omissis adversariis – Бенгел).
Св. Йоан Златоуст разбира въпроса по-правилно, като казва, че речта не е произнесена, когато враговете са се разотишли, а когато Спасителят “приключил разговора Си с фарисеите, когато им затворил устата, когато ги довел дотам, че те не смеели повече да Го изкушават, когато показал, че страдат от неизцелена болест”. Съкращенията в речта в евангелието от Лука се обясняват с факта, че той е пропуснал много неща, които не са представлявали интерес за неговите читатели – християни езичници.
Мат.23:4, 23:6-7, 13, 23, Мат.23:25-31, Мат.23:34-36 съответства на Лук.11:37-52, реч, произнесена на вечерята в дома на фарисея Симон. “По-малко сигурна е историческата връзка на Лук.13:34-35; Мат.23:37-39. Тук Матей може да е дал исторически точен разказ, докато Лука свързва тези пасажи със слово, произнесено над Йерусалим по време на пътуването.”