От Матея свето Евангелие – глава 10 – стих 10

„Нито жезъл.“ Имайки помощта от Самия Господ, защо да търсим опора в тояга?

Понеже Той изпрати апостолите на проповед донякъде голи и без нищо, и положението на учителите изглеждало тежко, строгостта на това повеление смекчава със следните думи: „Работникът е достоен за своята прехрана.“

„Приемайте – казва Той – само толкова, колкото ви е необходимо за прехрана и облекло.“ Затова и апостолът повтаря: „Имайки прехрана и облекло, да бъдем доволни от това“ (1 Тим. 6:8), и на друго място: „Който се поучава в словото, нека споделя всяко добро с този, който го поучава“ (Гал. 6:6), така че учениците да правят участници в своите телесни блага онези, от които събират духовна жетва – не поради алчност, а поради нужда.

Такова е нашето буквално тълкуване.

Но и в алегоричен смисъл учителите не трябва да имат нито злато, нито сребро, нито медни монети в поясите си. Златото, както често четем, е мисълта; среброто – речта; медта – гласът. Всичко това не трябва да приемаме от други, а да пазим онова, което ни е дарувано от Господа; не трябва да възприемаме ученията на еретици, философи и изопачено учение; не трябва да се обременяваме с тежестта на този век, да бъдем двоедушни, да свързваме нозете си със смъртоносни връзки, а да бъдем „голи“, когато встъпваме в святата земя.

Не трябва да вземаме жезъл (посох), който се превръща в змия, нито да се опираме на някаква плътска защита, защото такъв жезъл и посох е подобен на тръстика: ако я огънеш малко, се пречупва и пронизва ръката на онзи, който се опира на нея.

Христос не позволява [на апостолите] да имат в поясите си злато, сребро или мед, да вземат торба за път, две дрехи, обувки или жезъл в ръка, защото „работникът е достоен за наградата си“.

Само по себе си съкровището, както мисля, не е нещо зло; какво тогава означава забраната да се носи в пояса злато, сребро и мед? Поясът е снаряжение за служение – с него се препасва човек, за да извършва делото си. Затова Господ ни призовава в нашето служение да няма нищо користно, и притежанието на злато, сребро и мед да не стане необходимо за апостолското ни дело.

„Нито торба за път“ – това означава да оставим грижата за светското имущество, защото всяко земно съкровище ще погине, а сърцето ни ще бъде там, където е нашето съкровище.

„Нито две дрехи“ – достатъчно ни е, че веднъж сме се облекли в Христа, и не трябва поради развратеността на ума да се обличаме в друга дреха – било на ереси, било на закона.

„Нито обувки“ – нима слабите човешки нозе могат винаги да бъдат боси? Но Христос ни призовава да застанем боси върху святата земя, свободна от тръните и бодлите на греха, както беше казано на Моисей, за да нямаме друга „обувка“ за нашия път освен онази, която сме получили от Христа.

„Нито жезъл (ῥάβδον) в ръка“ – тоест без право на външна власт. Не бива недостойно да носим жезъла от корена Иесеев (защото всеки друг жезъл не е от Христос), но, наставени от всичко казано по-горе, трябва да вървим в този свят с благодат – тя да ни бъде пътни средства, дреха, обувка и власт.

Като постъпваме според тези наставления, ще се окажем достойни за наградата си – тоест чрез тяхното спазване ще получим като награда надеждата за Царството Небесно.

Интересно е обяснението на Тома Аквински за този стих: “Преди страданието апостолите бяха изпратени при юдеите. Обичаят на юдеите е да се грижат за своите учители; затова Христос, когато изпраща учениците Си при юдеите, им заповядва да не вземат нищо със себе си. Но при езичниците този обичай не бил такъв. Ето защо, когато учениците бяха изпратени при езичниците, им бе позволено да вземат със себе си средства за разходи. И така те ги вземали, когато проповядвали и на други, освен на юдеите“.

Във връзка с тази заповед екзегетите повдигат въпроса дали тя е само временна или постоянна, т.е. дали се отнася само за апостолите и то по време на тяхното първоначално проповядване, или е задължителна за всички проповедници на Евангелието. Някои отговарят, че заповедта е била постоянна (Хиларий, Йероним, Амвросий, Августин), така че апостолите е трябвало да спазват тази форма и вид бедност през целия си живот, когато са проповядвали на езичниците. Други обаче приемат, че заповедите на Спасителя са имали временен характер и са били задължителни само за времето на проповядване на апостолите на юдеите по време на живота на Христос. Разбира се, точното изпълнение на Христовите заповеди, например при проповядване в суров климат, е невъзможно. Въпреки това заповяданият от Него дух на нестяжателност остава в пълна сила за всички проповедници на Евангелието.

Защо учениците е трябвало да се откъснат от всички грижи преди пътуването си? Защото народът щял да се радва да чуе новото евангелско послание и, ако е необходимо, да снабди с необходимото хората, които са го донесли. Тази мисъл е изразена в следните думи (“работникът е достоен за прехраната си”), които са се превърнали почти в поговорка. Теофилакт отбелязва, че Спасителят казва тук τροφῆς (прехрана, храна), а не τρυφῆς (лукс, разкош), защото учителите не бива да се отдават на лукс. В Лука (Лука 10:7) вместо “прехрана” стои “награда”: “защото този, който се труди, заслужава награда (τοῦ μισθοῦ αὐτοῦ) за труда си”.