От Лука свето Евангелие – глава 14 – стих 26

И отново Сам Единородният Син на живия Бог, изпратен от Отца не за да съди света, а за да спаси света (Йоан 3:17), пребъдвайки в Самия Себе Си и изпълнявайки волята на благия Бог и Свой Отец, в това строго изказване ни предлага учение, което ни подтиква да бъдем достойни Негови ученици, и казва:

„Ако някой дойде при Мене и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, а още и самия си живот, не може да бъде Мой ученик“ (Лука 14:26).

И очевидно е, че тази „омраза“ не подбужда към зъл замисъл или злонамерена грижа, а към добродетелта на богопочитанието – в непослушание към онези, които ни отвличат от нея. (За кръщението)

Господ дава знак, за да бодърстваме в нашите укрепления; за да издигаме кула, от която ще можем отдалеч да видим и да отблъснем врага на вечния живот.

Небесната тръба зове Христовия воин към битка, а майка му го възпира, понеже не е напълно християнка. <…>

Какво казва тя тогава или на какво се позовава? Може би на онези десет месеца, през които си тежал в утробата ѝ; на страданията при раждането и на трудовете при възпитанието? Именно това, точно това унищожи чрез словото на спасението; това разруши в майка си, за да я придобиеш за вечния живот.

Помни: това трябва да намразиш в нея, ако я обичаш; ако си Христова кула; ако си положил такава основа на кулата, че минаващите да не могат да кажат: „Този човек започна да строи, но не можа да довърши“ (Лука 14:30).

Защото всичко това е плътско подбуждение и все още напомня за ветхия човек. Нашето християнско служение ни подтиква да унищожим това плътско подбуждение както в самите нас, така и в онези около нас; но не до такава степен, че някой да бъде неблагодарен към родителите си и да се присмива на техните безбройни благодеяния, благодарение на които е влязъл в този живот, бил е отгледан и възпитан.

Напротив, нека човек във всичко запазва благочестието. Задълженията към родителите трябва да имат своето място, освен ако не го призовава нещо по-висше. (Писма, 243)

Той казва: „Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене“ (Мат. 10:37).

С добавянето на думите „повече от Мене“ се изяснява, че Той ни позволява да обичаме, но не с по-голяма любов, отколкото Него. Той изисква от нас най-висшата любов към Себе Си, което е напълно справедливо. Любовта към Бога у съвършените по ум превъзхожда както почитта към родителите, така и естественото чувство на привързаност към децата.

“ако някой дохожда при Мене”. Мнозина са отивали при Христос, но са били привлечени само от чудесата Му, и въпреки тях не са направили нищо, за да станат истински Христови ученици, а само са Го съпровождали.

“не намрази”. Да мразиш не означава “да обичаш по-малко” (срв. Мат. 6:24), а наистина да таиш чувство на омраза, противоположно на това на любовта. Да мразиш не означава “да обичаш по-малко” (срв. Мат. 6:24), а да таиш чувство на омраза, противоположно на това на любовта. Баща, майка и други се явяват тук се представени като препятствия за общението с Христа (срв. Лк. 12:53), затова, обичайки единия, е необходимо да мразим другите (срв. Лука 16:13). Св. Йоан Златоуст каза, че Господ “заповядва не просто да намразиш, защото това е напълно противозаконно; но ако някой от тях (родителите) иска ти да го обичаш повече отколкото Мене, в такъв случай намрази го заради това. Такава любов погубва и обичащия, и обичания”.

“самия си живот” (τὴν ἑαυτοῦ ψυχήν). Буквално: душата си. “Живот” тук се разбира в смисъл на “съществуване”. Преп. Серафим Саровски казвал за своите аскетични подвизи, с които изнемощявал тялото си: “Измъчвам измъчващия ме”. “С тази заповед Той несъмнено ни заповядва не да убиваме себе си, но да изоставим душевните пожелания, които ни отделят от Бога” (блаж. Теофилакт).

“Мой ученик” (οὐ δύναταί μου μαθητὴς εἶναι). Силата на мисълта тук е върху думата “Мой”, която затова е поставена пред съществителното, което се определя от нея (докато гръцката конструкция изисква обратен словоред).