От Йоана свето Евангелие – глава 16 – стих 33

Същото се случва и днес, ако пожелаем да застанем с храброст и мъжество пред предстоящите изкушения. Ако имаме надеждата си в Бога, ние ще бъдем в безопасност и свобода, докато тези, които ни изкушават, ще загинат. Защото е казано: „Този, който копае яма за друг, сам ще падне в нея“ (Пс. 7:16). Дори ако ни вържат ръцете и краката, скръбта има силата да ни освободи. Виж чудото: тези, които хората вързаха, огънят ги освободи. Както когато някой поверява свои приятели на робите (за да ги измъчват), а те, от срам към приятелството им с господаря, не само че не им вредят, но им оказват голяма чест, така и огънят, знаейки, че онези юноши са приятели на този Господар, разкъса техните окови, освободи ги и ги остави невредими. Огънят стана като земя под краката им и те стъпваха по него, както подобаваше, защото бяха хвърлени в пещта за Божията слава. Ние, които сме в скърби, трябва да помним тези примери.

Но някой ще възрази: „Онези бяха избавени от скръбта, а ние не“. Естествено, защото те не влязоха в пещта с увереност, че ще бъдат избавени, а със съзнанието, че напълно ще умрат. Чуй техните думи: „Има Бог на небесата, който ще ни избави. Но дори и това не бъде, нека ти е известно, царю, че няма да служим на твоите богове, и на златния истукан, що си поставил, няма да се поклоним“ (Дан. 3:17–18). Ние обаче, като че ли се пазарим с Божиите педагогики, поставяме срок, казвайки: „Ако до тогава Бог не ме пожали…“, и затова не биваме избавени. Авраам също не тръгна с мисълта, че ще получи сина си жив, а че ще го заколи, и го получи жив против всякакво очакване. Така и ти, когато попаднеш в скръб, не бързай, не се стреми да се освободиш веднага, а подготви ума си за всякакво търпение, и ще бъдеш бързо избавен, защото Бог изпраща скръбта, за да ни възпита. Когато от самото начало се възпитаме, без да скърбим или да сме нетърпеливи, тогава Той я премахва, защото всичко е постигнато.

За скърбите и тяхното преодоляване,

из Тълкувание на посланието до Тит, PG 62

Това е завършекът на речите от глави 15 и 16 (глава 14 има свое специално заключение в 31 стих). По тази причина Господ произнесъл допълнителните речи в глави 15 – 16, за да имат апостолите „мир в Него“, т.е. мира, който Той има и с който отива към страданията (срв. Иоан 14:27). И този мир трябва да се основава и при апостолите на същото, както и в Христос, а именно че Христос е сигурен в Своята победа над враждебния на Него свят, който вече, може да се каже, лежи в нозете Му като победен (срв. Иоан. 13:31). По същия начин учениците трябва да черпят сили от мисълта за победата на своя Учител, за да издържат на предстоящите изпитания (срв. стих 21).

Някои от съвременните екзегети считат глави 15 и 16 за вмъкнати от по-късен автор.  Главното основание за това мнение е, че в Иоан 14:31 Господ приканва апостолите да „станат и си идат” от горницата, признавайки по този начин прощалната беседа за завършена. Но критиците напразно се смущават от това обстоятелство. Както и по-горе беше казано (вж. тълкуванието към Иоан 14:31), Господ е можел да продължи Своя разговор с учениците, виждайки, че те не са в състояние да последват Неговата покана, не могат поради голямата си скръб да се вдигнат от своите места.

По същия начин и другото основание, на което се позовават критиците, не признаващи автентичността на тези глави, не е убедително. И по-точно те казват, че тези глави отчасти повтарят това, което вече е известно от Иоан 13:31 – Иоан 14:31 (Хейтмюлер). Но какво чудно има в това, че Господ, утешавайки Своите ученици, повтаря понякога едни и същи мисли? Очевидно е, че те са имали нужда от такова повторение, защото не са си изяснили достатъчно ясно нещата от първия път.