тогава синовете Божии видяха, че дъщерите човешки са хубави и взимаха си от тях за жени, кой каквато си избереше.
тогава синовете Божии видяха, че дъщерите човешки са хубави и взимаха си от тях за жени, кой каквато си избереше.
Пета книга Моисеева – Второзаконие – глава 14 – стих 1
Вие сте синове на Господа, вашия Бог; не правете резки по тялото си и не стрижете косата над очите си за умряло;
Първо съборно послание на св. ап. Йоана Богослова – глава 3 – стих 1
Вижте, каква любов ни е дал Отец - да се наречем чеда Божии и сме. Затова светът не ни знае, защото Него не позна.
От Матея свето Евангелие – глава 24 – стих 38
защото, както в дните пред потопа ядяха и пиеха, женеха се и се мъжеха до оня ден, в който Ной влезе в ковчега,
Проф. А. П. Лопухин
“синовете Божии” Това е едно от най-трудните за тълкуване места в Библията; основната трудност се състои в това кого трябва да разбираме под „синове Божии“.
Някои, предимно юдейски равини, изхождайки от филологичното значение на корена El („Божий“), виждат тук намек за синовете на велможи и князе, тоест за представители на висшите съсловия, които уж встъпвали в брак с девойки от по-нисши обществени слоеве. Ето защо терминът „синове Божии“ в арабския превод е предаден като filii illustrium, в Таргума на Онкелос – filii principum, а у Симах – υἱοὶ τῶν δυναστευόντων. Но това обяснение не издържа никаква критика: то е напълно произволно и не обяснява последвалите събития.
Повечето други юдейски и християнски тълкуватели от древността, заедно с рационалистите от ново време, разбират под „синове Божии“ ангелите. Това мнение е широко развито в апокрифните книги Енох и Юбилеи и в съчиненията на Филон, и в първите векове на християнството било толкова разпространено, че го споделяли дори много от отците на Църквата (Юстин Философ, Ириней, Атинагор, Климент Александрийски, Тертулиан, Амвросий и др.).
Макар че е вярно, че в някои случаи, особено в поетичните книги, Свещеното Писание употребява израза „синове Божии“ за ангели (Иов 1:6; 2:1; 38:7 и др.), все пак контекстът на разказа, неговият исторически характер, както и филологическите и догматичните съображения не позволяват да приемем това мнение.
Единствено правилно, като избягва недостатъците на предходните две тълкувания и удовлетворява филологическите, текстологичните и историко-догматическите изисквания, се явява третото мнение, според което под „синове Божии“ трябва да разбираме благочестивите потомци на Сит (ситите). Това мнение е подкрепено от повечето видни отци тълкуватели (Йоан Златоуст, Ефрем Сирин, блаж. Теодорит, Кирил Йерусалимски, Иероним, Августин и др.), както и от ред съвременни учени екзегети (начело с Кеил).
Това тълкуване е филологически оправдано, тъй като названието „синове Божии“ често се отнася към благочестиви хора както в Стария, така и в Новия Завет (Втор. 14:1; Пс. 72:15; Прем. 16:26; Лука 3:38; Рим. 8:19; Гал. 3:26 и др.). В негова полза говори и контекстът на предишния разказ: при изброяването на потомството на Сит в началото стои Божието име, затова всичките ситови потомци сякаш са Негови деца.
Още по-ясно това личи от крайния стих на 4-та глава (Бит. 4:26), където се казва, че по времето на Енос ситите започнали тържествено да призовават името Господне и да се наричат в Негова чест „синове Божии“.
Накрая, в полза на това говори и характерът на браковете между „синовете Божии“ и „дъщерите човешки“: според библейския израз това не били временни или противоестествени връзки (каквито биха могли да бъдат само отношения между ангели и жени), а обикновени бракове, законни, макар и пагубни по своите морални последици.
“че дъщерите човешки са хубави и взимаха си от тях за жени, кой каквато си избереше.”
Ако си припомним, че при описанието на каинитките на преден план стояха физическата красота и чувствената привлекателност (Ада, Цила, Ноема), тогава става ясно, че тук свещеният разказвач говори именно за тях.
При такова разбиране на „синовете Божии“ и „дъщерите човешки“ ние напълно запазваме и противопоставянето, което текстът съдържа: и едните, и другите са представители на едно и също първобитно човечество, но макар да са еднакви по природа, те са противоположни по своето духовно-нравствено настроение.
„Синовете Божии“ били носители на всичко добро, възвишено и благородно; „дъщерите човешки“, които се държали съблазнително, били олицетворение на земните, чувствените стремежи.
С течение на времето тази нравствена противоположност изчезва, синовете Божии се смесват с дъщерите човешки, с което се заличава границата между доброто и злото и се открива пълен простор за господството на ниските, плътски интереси за сметка на висшите стремежи на духа.