Второ послание на св. ап. Павла до Солуняни – глава 2 – стих 16

След увещанието следва молитва, защото именно в това всъщност се състои помощта за другите. Апостолът сякаш казва: аз ви казах „стойте твърдо“, но всичко е от Бога.

Къде са тогава онези, които унижават Сина, защото при кръщението Той се назовава след Отца? Ето че тук, напротив, апостолът първо назовава Сина.

„Който ни възлюби и чрез благодатта Си даде вечна утеха и добра надежда“

Каква е тази утеха? Това е, казва той, надеждата за бъдещето. Именно надеждата за бъдещите блага поддържа сърцата ни, когато те се колебаят сред изпитанията. Бог ни е дал тази надежда не поради нашите заслуги, а по благодат. Апостолът казва това, за да смири тяхното високомерие.

Виждаш ли как чрез молитвата той укрепва сърцата им, като им посочва залога и знака на Божия промисъл за тях? Защото, ако Бог е дарувал утеха на онези, които още не са положили никакъв труд, колко повече ще я даде на онези, които се трудят за вярата. Затова бъдете изпълнени с надежда.

Краят на главата съдържа молитва на апостола, в която името на Господа Иисуса Христа стои преди името на Бога Отца. „Този ред – пише G. Milligan – може би е обусловен от непосредствено предшестващото споменаване на „славата на Господа нашего Иисуса Христа“ (2 Сол. 2:14), или пък се дължи на факта, че именно Христос е Посредникът, чрез Когото е осъществен Божият план по отношение на Неговия народ. И в двата случая пред нас е още един забележителен пример за равната чест, която в тези послания навсякъде се отдава на Сина заедно с Бога Отца“ (op. cit., p. 108).

„Който ни възлюби и […] даде“ – двете причастия са свързани с един член, а аористът в παρακαλέσαι насочва към определен исторически момент – явяването на Евангелието – и се отнася към „Бог и Отец наш“.

„Вечна утеха“ – в противоположност на преходните земни радости.

„Добра надежда“ – надеждата, насочена към бъдещето.

„Чрез благодатта Си“ – и вечната утеха, и добрата надежда са дар свише, а не наша лична заслуга.