Второ послание на св. ап. Павла до Солуняни – глава 1 – стих 3

На три неща ни учи тук апостолът. Първо, ако в нас се окаже нещо добро и изправно, не бива да хвалим себе си за него, а да благодарим на Бога и, като приписваме всичко Нему, да не се възгордяваме. Второ, ако някой страда, това не е достойно за плач и сълзи, а за благодарение към Бога; затова и страдащите трябва да се радват, а не да падат духом. Трето, не бива да завиждаме на онези, които преуспяват, а да се радваме за тях и да благодарим на Бога за своите братя. Така онези, които се измъчват от доброто, което виждат у другите, всъщност безчестят Самия Бог.

Изразът „както е справедливо“ апостолът употребява, за да не се възгордяваме дори с благодарението си, сякаш вършим нещо изключително; защото и в това ние просто изпълняваме онова, което сме длъжни да вършим. Затова и нарича благодарението „справедливо“. Или пък казва това, за да внуши, че трябва да благодарим не само с думи, но и с дела, защото именно такава благодарност е истинска.

„Защото вярата ви твърде много възраства.“

Ако връхлетелият поток от изпитания заради вярата не ви е потопил, това е знак не за друго, а за това, че вярата ви е възраснала и се е издигнала още по-високо. Подобно и при древния потоп високите места не били залети веднага. Затова апостолът и казва „възраства“, за да посочи значителната висота, до която е достигнала тяхната вяра.

„И се умножава любовта на всеки един от всички вас един към другиго.“

Обърни внимание на любовта на солуняните. Те не постъпвали така, че да обичат едного, а другиго – не; напротив, любовта им била еднаква към всички. Именно това подчертава апостолът с думите „на всеки един“ и „един към другиго“.

Защото, ако обичаме само някои, това още не е любов в пълния смисъл, а нарушаване на единството на любовта. Ако обичаш заради Бога, обичай всички; ако обичаш само някои, това е по-скоро човешка привързаност.

Забележи също, че тясното общение и взаимната подкрепа много помагат в скърбите.

Тук се съдържат благодарението и молитвата на апостола за солунската църква. Апостолът благодари на Бога за напредъка на солуняните във вярата и любовта и казва, че се хвали с тях сред другите Божии църкви. Споменаването на гоненията срещу солуняните дава повод на апостола да каже няколко думи за спасителното значение на страданията и за наказанието на онези, които ги притесняват. Целият раздел завършва с молитва на апостола за солунските християни.

Εὐχαριστεῖν ὀφείλομεν – „длъжни сме да благодарим“ (2 Сол. 2:13). Глаголът ὀφείλω посочва „особено, лично задължение“ (Westcott, The Epistles of St. John, с. 50, 1902), тоест дълг, който лежи върху самия апостол. Павел благодари на Бога за духовното израстване на своите последователи.

Καθὼς ἄξιόν ἐστιν – „както и подобава“. Тук няма никаква тавтология. Както отбелязва Lightfoot, ὀφείλομεν може да се отнесе към божествената страна на задължението, а καθὼς ἄξιόν ἐστιν – към човешката. Мястото може да бъде перифразирано така: благодарението е не само наш дълг пред Бога, предписан ни от съвестта, но е заслужено и от вашето собствено поведение (Lightfoot, Notes, с. 97).

По-нататък са споменати само две християнски добродетели – вярата и любовта. В Първото послание (1 Сол. 3:10) апостолът изразява загриженост относно онова, което „не достига“ на вярата на солуняните; тук вече благодари на Бога, че тяхната вяра „възраства“.

Думите „любовта на всеки един от всички вас един към другиго“ показват колко добре апостолът е познавал лично членовете на солунската община (срв. 1 Сол. 2:11), както и колко подробно е бил осведомен за състоянието на църквата в Солун.