Първо послание на св. ап. Павла до Солуняни – глава 4 – стих 15

Под „слово Господне“ св. ап. Павел тук вероятно има предвид не някакво неизречено и незапазено Христово слово, а откровение, дадено лично на него. Подобно разбиране донякъде се оправдава от употребата на израза „слово Господне“ в Стария Завет.

„Ние живите, които останем до пришествието Господне…“

Може ли въз основа на този израз да се направи изводът, че и самият св. ап. Павел се е надявал да бъде свидетел на Христовата парусия? Когато говори за „живите“, има ли предвид себе си и своето поколение, или тук „живите“ в дадения момент са употребени вместо „живите изобщо“? Не е ли това просто образен начин на изразяване?

Разбира се, можем да разбираме οἱ ζῶντες като само фигуративен израз, отнасящ се до всички живи изобщо. Περιλειπόμενοι служи като пояснение към първото, и целият въпрос е дали апостолът е смятал за възможно и вероятно самият той да се окаже сред тези περιλειπόμενοι.

„Изглежда справедливо и правилно да се каже – пише Ellicott, – че περιλειπόμενοι е просто форма на сегашно време и че св. ап. Павел трябва да се разбира в смисъл, че поставя себе си сред онези, които „остават на земята“, макар това ни най-малко да не означава, че е имал някакви точни и определени очаквания относно самия себе си. По времето, когато е писал тези думи, той е бил един от ζῶντες и περιλειπόμενοι и като такъв отличава себе си и останалите от κοιμηθέντες и естествено се отъждествява с онази група хора, към която тогава е принадлежал“ (op. cit., с. 64).

Въпреки това сме склонни да приемем, че апостолът е могъл да се надява лично да доживее до Второто пришествие на Христос. Той едва ли би казал „ние живите“, ако ставаше дума за събитие, което според него е напълно отдалечено във времето.

Трябва да се има предвид и че живото очакване на Христовото пришествие (парусия) св. ап. Павел запазва до края на живота си, за което свидетелстват Фил. 4:5 и 1 Кор. 16:22.

„Прочее, това ви казваме чрез слово Господне“

Понеже се готви да каже нещо необичайно, апостолът го потвърждава чрез Божието слово: защото, казва, не говоря от себе си, а онова, което съм научил от Христа. Както и думите: „по-блажено е да дава човек, отколкото да приема“ (Деян. 20:35), той явно е чул от Самия си Учител. А останалото е възвестявал по внушение на Духа.

„че ние живите, които останем до пришествието Господне, няма да изпреварим починалите”.

Онова, което казва в Посланието до коринтяни: „изведнъж, в един миг“ (1 Кор. 15:52), казва и сега. Понеже изглеждало трудно да възкръснат онези, чиито тела са изтлели, той казва, че „живите“ няма да ги изпреварят; защото за Бога е еднакво лесно да приведе и онези, които са останали цели, и онези, които са изтлели.

Като казва „ние живите“, той не посочва самия себе си, защото не е щял да остане жив до всеобщото възкресение, а има предвид вярващите; затова и прибавя: „които останем до пришествието Господне“. Следователно, като казва „ние“, той посочва всички онези, които ще доживеят до онова време.

Св. Методий обаче под „живите“ разбира душите, като учи, че душите няма да се явят преди телата; най-напред ще бъдат пробудени телата, за да се съединят с тях душите, за които апостолът казал, че ще останат живи, понеже душите са безсмъртни.