В този и следващите стихове на посланието става дума за две от най-важните теми: съдбата на починалите преди Христовото Второ пришествие и признаците на самото Второ пришествие. Мисълта на 13. стих не е откъсната от 1 Сол. 4:11–12. Силното развитие на очакването на Христовото идване, като отслабило, от една страна, вниманието към обичайния ход на всекидневния живот, от друга страна, могло да породи настойчивия въпрос каква ще бъде съдбата на онези, които ще умрат или вече са починали преди пришествието...
В този и следващите стихове на посланието става дума за две от най-важните теми: съдбата на починалите преди Христовото Второ пришествие и признаците на самото Второ пришествие. Мисълта на 13. стих не е откъсната от 1 Сол. 4:11–12. Силното развитие на очакването на Христовото идване, като отслабило, от една страна, вниманието към обичайния ход на всекидневния живот, от друга страна, могло да породи настойчивия въпрос каква ще бъде съдбата на онези, които ще умрат или вече са починали преди пришествието Му.
Трябва да се предполага, че вече е имало няколко случая на смърт; следователно затруднението не било съвсем въображаемо. Тимотей, по време на пребиваването си в Солун, несъмнено забелязал това затруднение и съобщил за него на св. ап. Павел. Апостолът не желаел да остави солуняните без разяснение по този твърде важен въпрос, а именно περὶ τῶν κεκοιμημένων – „за починалите“.
Ватиканският и Синайският кодекс четат κοιμωμένων, което според английския учен еп. Lightfoot „е по-изразителен термин, насочващ напред към бъдещото пробуждане и по този начин съдържащ в себе си по-определен намек за възкресението, отколкото κεκοιμημένων“ (Notes, с. 63).
Целта на апостола е те да не скърбят като οἱ λοιποί – „другите“, тоест като езичниците. Тук не се забранява скръбта изобщо, която донякъде е естествена за човека, а нейното прекомерно проявление, както било у езичниците, които гледали на раздялата с този свят ту с отчаяние, ту с онова печално-безнадеждно, но донякъде и предизвикателно чувство, което добре е изразено у римския поет Катул: „Nobis, cum semel occidit brevis lux, Nox est perpetua una dormienda.“
„А за нас, щом веднъж угасне кратката светлина,
предстои да спим една вечна нощ.“
„Не искам, братя, вие да не знаете за починалите“. Тук апостолът говори за възкресението. Макар и по-рано да им е било говорено за него, сега той възнамерява да им открие още една тайна. Или пък те вече са знаели всичко, което се отнася до възкресението, но все пак са скърбели, и затова сега той лекува именно тази тяхна скръб. Понеже незнанието за много неща ни изпълва с печал, а знанието, напротив, облекчава скръбта, той казва: „не искам… да не знаете“....
„Не искам, братя, вие да не знаете за починалите“.
Тук апостолът говори за възкресението. Макар и по-рано да им е било говорено за него, сега той възнамерява да им открие още една тайна. Или пък те вече са знаели всичко, което се отнася до възкресението, но все пак са скърбели, и затова сега той лекува именно тази тяхна скръб.
Понеже незнанието за много неща ни изпълва с печал, а знанието, напротив, облекчава скръбта, той казва: „не искам… да не знаете“. Не е казал ἀποθανόντων — „за умрелите“, а κεκοιμημένων — „за починалите“, буквално „за заспалите“, като още чрез самия израз показва, че ще има възкресение.
„за да не скърбите, както и другите, които нямат надежда.“
Каква надежда? Надеждата за възкресението. Защото онези, които нямат надежда за възкресение, с основание скърбят.
Нека чуем това и се ужасим. От какво? Нима затова, Павле, не искаш да ги оставиш в неведение, само за да не скърбят? Та ти не казваш: „за да не бъдат наказани“, а „за да не скърбите“. Така говори, защото и самата такава скръб води след себе си наказание.
Проф. А. П. Лопухин
В този и следващите стихове на посланието става дума за две от най-важните теми: съдбата на починалите преди Христовото Второ пришествие и признаците на самото Второ пришествие. Мисълта на 13. стих не е откъсната от 1 Сол. 4:11–12. Силното развитие на очакването на Христовото идване, като отслабило, от една страна, вниманието към обичайния ход на всекидневния живот, от друга страна, могло да породи настойчивия въпрос каква ще бъде съдбата на онези, които ще умрат или вече са починали преди пришествието Му.
Трябва да се предполага, че вече е имало няколко случая на смърт; следователно затруднението не било съвсем въображаемо. Тимотей, по време на пребиваването си в Солун, несъмнено забелязал това затруднение и съобщил за него на св. ап. Павел. Апостолът не желаел да остави солуняните без разяснение по този твърде важен въпрос, а именно περὶ τῶν κεκοιμημένων – „за починалите“.
Ватиканският и Синайският кодекс четат κοιμωμένων, което според английския учен еп. Lightfoot „е по-изразителен термин, насочващ напред към бъдещото пробуждане и по този начин съдържащ в себе си по-определен намек за възкресението, отколкото κεκοιμημένων“ (Notes, с. 63).
Целта на апостола е те да не скърбят като οἱ λοιποί – „другите“, тоест като езичниците. Тук не се забранява скръбта изобщо, която донякъде е естествена за човека, а нейното прекомерно проявление, както било у езичниците, които гледали на раздялата с този свят ту с отчаяние, ту с онова печално-безнадеждно, но донякъде и предизвикателно чувство, което добре е изразено у римския поет Катул: „Nobis, cum semel occidit brevis lux, Nox est perpetua una dormienda.“
„А за нас, щом веднъж угасне кратката светлина,
предстои да спим една вечна нощ.“
(Вж. Catulli, Tibulli, Propertii carmina, Lipsiae, 1890, с. 3, V, 5–6.)
При солуняните към тази скръб се прибавял и страхът за съдбата на починалите.