Първо послание на св. ап. Павла до Коринтяни – глава 9 – стих 22

„Немощните“ са християни, недостатъчно утвърдени във вярата, за които ставаше дума в 8 глава.

„за да придобия“ означава: да не им позволи да се отклонят отново към юдейство или езичество, което би могло да се случи, ако апостолът не беше ограничавал своята свобода и не беше „като немощен“.

„станах всичко за всички“, по-добре: „станах всякакъв“ – и юдеин, и подзаконен и т.н.

При това апостолът не се е ръководил от никакви лични цели, а единствено от любовта. Но във всеки случай тази способност на апостола да се приспособява към чуждите възгледи е могла да даде повод да бъде обвиняван в опортюнизъм, и той действително е бил обвиняван в това. Справедливо ли е?

Има опортюнизъм от два вида. Някои от съвременните богослови, виждайки, че за обществото е трудно да повярва в чудесата, описани в Библията, се стараят да представят вярата в чудесата като напълно излишна за истинското благочестие: същността на Евангелието, казват те, не е в чудесата! Ясно е, че такава отстъпка пред духа на времето съвсем не може да бъде оправдана, защото тя изменя самото понятие за християнството като религия, която е засвидетелствала себе си чрез знамения и чудеса (Евр. 2:4).

Случва се също така проповедници на християнската нравственост да премахват всички по-строги изисквания на Евангелието, за да привлекат към себе си хора от образованото общество, а понякога дори жертват догматите на християнството и църковната дисциплина, които смятат за задължителни само за простия народ. Такъв опортюнизъм нанася съществена вреда на истинското християнство, защото поощрява неверието, нравствената разпуснатост. В такива случаи християнството се явява като полуистина, като въображаема сила и, в най-добрия случай, само като заобиколен път към Царството Небесно.

Но съществува и опортюнизъм от съвсем друг род. Понякога проповедникът на Евангелието притежава способността дълбоко да прониква в тайните на чуждата душа. С любящ поглед той вижда всичко, което вълнува и смущава тази душа, и когато му се налага да се обърне към нея със слово на увещание, той прави отстъпки, смекчавайки строгостта на своите изобличения, без обаче да жертва съществените изисквания на Евангелието и догмата. Такъв именно е “опортюнизмът” на апостол Павел. Той не е нищо друго освен проявление на неговото високо смирение и саможертва в полза на ближния.

Търпимостта му обаче не е безгранична: той не допуска всеки “да се спасява по свой собствен начин”, и това апостол Павел напълно е доказал, когато е излязъл с рязко изобличение срещу апостол Петър, който със своите отстъпки пред юдействащите в Антиохия е могъл напълно да погуби онова дело, което там с дълги усилия е успял да извърши апостол Павел (вж. Гал. 2:14).