Послание на св. ап. Павла до Римляни – глава 9 – стих 22

След като затваря устата на любопитния, апостолът вече дава и самото обяснение. Смисълът на казаното е следният. Фараонът бил „съд на гнева“, тоест човек, който със своето ожесточение разпалва Божия гняв. Бог го „щадил“, тоест търпял го, понесъл го дълго, защото го удостоил с велико дълготърпение.

Но той злоупотребил с това дълготърпение, превръщайки го в средство за още по-голямо ожесточение, и така направил себе си съд, способен да приеме гнева — „съвършен за погибел“, тоест сам се приготвил за нея чрез собствената си воля, защото не пропуснал нищо, което води към гибелта му, а напротив, извършил всичко, което го увличало към нея.

Или пък, „щадил“, значи изложил го на показ, за да може, след като не се е поправил чрез дълготърпението, да бъде наказан, и чрез това да се прояви Божието могъщество, та другите, като видят, да се вразумят.

Така, наказвайки него, който по своята собствена воля се превърнал в съд на гнева, Бог показал силата Си; а помилвайки мнозина, които също бяха съгрешили, но станаха достойни за милостта, езичниците, Той явил „богатството на славата Си“. Не казва „на човеколюбието Си“, а „на славата Си“, защото пълната Божия слава се състои в това — да милва. По-нататък апостолът казва: „които Той приготви“, тоест предвиди. И не казва: „спаси всички езичници“, а „от езичниците“, тоест някои.

Затова не се съблазнявай, юдеино: ето, и от езичниците едни биват помилвани, а други — не.

“Какво от туй” (εἰ δὲ) въпросът, съдържащ се в тези стихове, представлява т. нар. анаколуф – въвежда се подчинено изречение без главно, така че логически изисква продължение. То трябва да се допълни, както личи от 14-ия стих, по следния начин: „Какво прочее? Да смятаме ли Бога за несправедлив, ако…“ и т.н.

В стихове 19–21 апостолът говори за Божията правда в нейния общ, отвлечен смисъл. Тук той показва как тя действа в реалността — в отношението на Бога към хората, което на пръв поглед изглежда дори противоположно на тази правда.